Джефри Дивър - Колекционерът на кости

- Библията ли? - учуди се Делрей. - Да не е някой рели­гиозен фанатик?

- Не Библията, Фред. Обади се в библиотеката, Банкс. Може би така си е изтъркал обувките - в читалнята. Знам, че предположението ми не е много обосновано, но нямаме мно­го възможности. Искам списък на откраднатите антикварни книги от манхатънските библиотеки през последната година.

- Дадено - отвърна младият детектив и веднага се зае да издирва директора на библиотеката.

След половин час факсът избръмча и изплю два листа. Том ги взе.

- Уха, читателите в този град май имат доста лепкави пръсти.

Показа листовете на Райм.

През последните дванадесет месеца от обществените биб­лиотеки бяха изчезнали осемдесет и четири книги на пет и повече години, тридесет и пет в Манхатън.

Райм зачете списъка: Дикенс, Остин, Хемингуей, Драйзер... Книги за музика, философия, вино, литературна крити­ка, приказки. Стойността им бе изненадващо ниска - по двадесет-тридесет долара. Райм предположи, че никоя от тях не е първо издание, но крадците са си мислели, че имат антикварна стойност.

Продължи да чете.

„Нищо, нищо. Може би...“

И тогава го видя.

„Престъпност в стария Ню Йорк“ от Ричард Уайъл Стивънс, издание на „Баунтифул прес“ от 1919. Беше оценена на шестдесет и пет долара. Открадната от клона на „Деланси стрийт“ преди девет месеца. 12,5X17, 5 см, с червена велурена подвързия, с позлатени ръбове на страниците.

- Искам един екземпляр - каза възбудено Райм. Не ме интересува откъде ще го вземете. Някой да иде в библиоте­ката на Конгреса, ако трябва.

- Аз ще се погрижа - каза Делрей.

„Бакалии, бензиностанции, библиотека...“

Време беше да действат. Имаха на разположение триста души - полицаи, барети, федерални агенти - но те бяха нищожно малко, ако трябваше да претърсват целия център на Ню Йорк.

Райм погледна таблицата.

„В Уест Вилидж ли живееш? - помисли си той. - За да ни заблудиш ли купи бензина и открадна книгата от Ийстсайд? Или там живееш? Колко си умен? Не, не „колко си умен“, а „за колко умен се мислиш“? Доколко си бил уверен, че няма да открием тези миниатюрни частици, които господин JIo- кар твърди, че си оставил?“

Райм нареди:

- Заемете се с долен Ийстсайд. Забравете Уест Вилидж. Всички да отидат там - баретите на Бо и твоите агенти, Фред. Ето какво ще търсите: голяма постройка във федерален стил, на около сто години, с фасада от розов мрамор, отзад - чер­вен пясъчник. Може да е била богаташки дом или обществе­на постройка. С гараж или хангар за файтони. През послед­ните седмици са влизали и излизали „Форд Таурус“ и такси. По-често - през последните няколко дни.

Той погледна Сакс.

„Да забравиш мъртвите...“

Селито и Делрей вдигнаха хората си на крак.

- И аз отивам - каза Сакс.

- Не съм очаквал да направиш друго.

Когато външната врата се тръшна след тях, Райм про­шепна:

- С пълна газ, Сакс. С пълна газ.

Три коли с по двама полицаи обикаляха улиците на до­лен Ийстсайд.

След малко се появиха още два файтона... седана . Без отличителни знаци, но отдалеч си личеше, че са полицейски.

Знаеше, че затягат обръча, разбираше, че е само въпрос на време да намерят скривалището му, но остана удивен, че са тол­кова близо. Особено се разтревожи, когато ченгетата спряха, за да огледат един сребрист „Таурус“, паркиран на „Канал стрийт“ .

Как, по дяволите, са разбрали? Знаеше, че краденето на кола е голям риск, но си мислеше, че на „Херц“ ще са им нужни дни, докато усетят липсата. А дори и да я откриеха по- рано, сигурен бе, че полицията няма да свърже кражбата с него. О, много са способни!

Едно от ченгетата се загледа в таксито му.

Без да вдига очи от пътя. Колекционера на кости зави бавно по „Хюстън стрийт“ и потъна в потока от други такси­та. След половин час той вече се беше отървал от него и от тауруса и се върна в къщата.

Малката Маги вдигна очи към него.

Беше уплашена, но вече не плачеше. Дали пък да не я задържи? Като своя дъщеря. Да я отгледа. Тази мисъл се повъртя няколко секунди в съзнанието му, след това отшу­мя.

Не, щеше да е прекалено подозрително. Освен това в пог­леда на момичето имаше нещо зловещо. Изглеждаше по-възрастно за годините си. Винаги щеше да помни какво е напра­вил с нея и майка ѝ. О, известно време можеше да си мисли, че е сънувала. Но някой ден истината щеше да изплува. Ис­тината винаги изплува. Каквото и да правиш, винаги излиза наяве.

Не, не можеше да ѝ се има повече доверие, отколкото на останалите. Всеки човек ще те предаде накрая. Можеш да се довериш само на омразата. Само на костите. Всичко друго е измамно.