Вал Макдърмид - Скритият пожар

„Идвам до половин час, написа тя в отговор на Пола. Удържай фронта дотогава.“

Нийл Куонтик ненавиждаше живота си. Ненавиждаше безполезната си майка. Мразеше гадните улици около подигравката, наречена апартамент, в която живееха. Мразеше това, че вечно нямаха пари. Мразеше да ходи на училище, мразеше това, че се налагаше да се явява там всеки ден, заради споразумението, което тъпата му майка беше сключила с директора — ако Нийл не се явеше на училище, тя щеше да бъде уведомена незабавно и щеше да спре да му дава дори мизерните джобни пари, които му отпускаше сега. Добре де, той беше измислил начин да се отърве и от нея, и от шибания, мизерен, жалък живот с нея, но нямаше намерение да й го каже. Така или иначе, той нямаше намерение да се отказва от училището, но малкият му бунт срещу системата по време на последния срок имаше съвсем задоволителни резултати. Може би единственото нещо в живота си, което той не мразеше, беше съзнанието, че е достатъчно умен, за да надхитри всеки, който се опитваше да го прави на глупак.

Той си дръпна от джойнта, който си позволяваше всеки ден след училище, когато разхождаше тъпото куче, за да може да излезе от апартамента и да се поразсее в гнусния парк, сред употребявани спринцовки, торби с отпадъци, пликове с лепило и кучешки лайна. Ама че шибан живот!

Но от всичко най-много Нийл мразеше оня задник, гадния си баща, задето бе превърнал живота му в ад и мизерия. Вероятно не би се чувствал така гадно, ако нямаше спомени за времето, когато всичко беше толкова различно. Другите хлапета, с които излизаше, сякаш не се дразнеха чак толкова от живота си, и Нийл предполагаше, че това се дължи на факта, че няма с какво да го сравнят. Е, разбира се, те всички си представяха колко гот би било да имат лъскава кола, голяма къща, и да ходят на почивка на места, където слънцето грее всеки ден. Но за тях това беше само фантазия, свят, обитаван от прочутите футболисти. За Нийл обаче не беше така. Нийл си спомняше какво означава да разполагаш с всички тези неща.

Преди гадното апартаментче в този квартал на Манчестър, който беше толкова пропаднал, че хората, които живееха тук, даваха друг адрес, когато кандидатстваха за работа, семейството на Нийл живееше в самостоятелна къща в покрайнините на Брадфийлд. Нийл имаше собствена спалня и отделна стая за игра. Имаше компютър, плейстейшън и игрална конзола Xbox. В къщата имаше цяла стая, пълна с уреди за фитнес, на стената точно срещу бягащата пътечка, беше монтиран голям плазмен телевизор. В двойния гараж до мерцедеса на баща му беше паркирано аудито на майка му. Имаха абонаментни карти за всички мачове на „Манчестър Юнайтед“, три пъти в годината отиваха на почивка в чужбина, а Нийл изобщо не можеше да се ориентира в потока от подаръци, които получаваше за Коледа и за рождения си ден.

После, преди три години, всичко рухна. От месеци майка му и баща му си крещяха и се караха постоянно, като че ли се бяха озовали в епизод от сериала „Жители на Ийст Енд“. Нийл не можеше да разбере какъв е проблемът — ясно му беше само едно, че не можеше да мине и ден, без да се хванат за гушите. Накрая баща му ги заведе на почивка във Флорида — уж за да се сдобрят с майка му. Само че вместо това още на третата вечер, след поредния скандал, просто напусна вилата. Майка му го прати по дяволите и каза, че и без него щели да си прекарат чудесно до края на почивката. Когато се прибраха десет дни по-късно, установиха, че къщата е продадена, като преди това е била напълно опразнена, че колите са изчезнали, а бравите — сменени. Беше успял да продаде къщата под носа им, а дрехите им беше натъпкал в големи торби за боклук и ги беше откарал в дома на родителите на майката на Нийл, в Манчестър.

Беше невероятно злодейска постъпка. Така си беше казал Нийл навремето и продължаваше да е на същото мнение и до днес.

Майка му хукна по адвокати, но те не й свършиха никаква работа. Оказа се, че фирмата на баща му е била собственик на къщата и на всичко останало. По документи той не бе притежавал дори едно нощно гърне. Така че Нийл и безполезната му майка също останаха без нищо.

Той наистина се удивляваше на способността на баща си да бъде такъв откровен злодей. Един следобед майка му го беше замъкнала със себе си до офиса на баща му, който търгуваше с коли. Беше се опитала да го накара да се засрами и да почне да им дава малко повече от петдесетте лири седмично, които благоволяваше да отдели за издръжката на Нийл. Бяха оставили Нийл пред кабинета, заедно с озадачената секретарка, докато двамата си крещяха вътре. Въпреки това той чуваше всяка тяхна дума. „Той дори не е мой син!“ беше изкрещял баща му в разгара на скандала.