Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Спрях да пуша преди двайсетина години — проговори той най-сетне. — Удивително е как се връща навикът, все едно че никога не си спирал.

Ако съществуваше по-лесен начин да се изпълни тази задача, Пола все още не го беше открила.

— Опасявам се, че трябва да помоля един от вас да дойде с мен. Трябва да бъдем сигурни, че тялото, което открихме, е наистина на Даниъл — каза тя. — Съжалявам, но се налага.

Джесика се изправи вдървено като възрастна жена, болна от артрит.

— Аз ще дойда.

— Не! — Майк скочи от столчето и вдигна ръка. — Не, Джес. Ти нямаш сили за това. Аз ще отида. Аз ще тръгна с жената от полицията. Ти стой тук. Не бива да го виждаш така.

Джесика го изгледа така, сякаш се беше побъркал.

— Това там не е Даниъл. Няма значение. Ще отида.

Той я изгледа тревожно. „По-склонен е да приема реалното положение“, каза си Пола.

— Ами ако все пак е той? Аз ще се справя с това, Джес, това не е работа за теб — и той постави ръка на рамото й.

Тя сви рамо и се измъкна изпод ръката му.

— Ако е Даниъл, което отказвам да повярвам, тогава държа да го видя. Аз съм негова майка. Никой друг няма право да се сбогува с него преди мен — тя го подмина, без да го погледне, и тръгна през антрето към външната врата.

Майк Морисън погледна умолително Пола.

— Тя няма достатъчно сили да понесе такова нещо — каза той. — Би трябвало да отида аз.

— Струва ми се, че вие също трябва да дойдете — отвърна тя. — Тя ще има нужда от вас. Но ми се струва все пак, че е права. Необходимо е да го види сама.

Пола го потупа леко по ръката над лакътя и последва Джесика.

Беше благодарна, че пътят до болница „Брадфийлд Крос“, където се намираше отделението по патоанатомия на доктор Гриша Шаталов, е толкова кратък. Атмосферата в колата беше мрачна, мълчанието сякаш изпълваше цялото пространство наоколо. Пола паркира на мястото, запазено за микробуса на моргата, и ги въведе в сградата през един дискретно разположен заден вход. Семейство Морисън я следваха като животни, водени на заколение. Влязоха в малка стая, боядисана в убити тонове. Вътре имаше дълга кушетка, поставена срещу голям, окачен на стената монитор.

— Ако искате, седнете — каза тя. — Щом се разположите, на монитора ще ви бъде показано тялото, което трябва да идентифицирате.

— Мислех, че ще видим… — гласът на Майк секна. Не знаеше как да нарече останките, които най-вероятно бяха на неговия син.

— Считаме, че така преживяването не е толкова травматично — каза Пола, като че ли си вярваше. Не можеше да си представи нещо, което би облекчило такова преживяване. Изчака, докато двамата седнаха, и каза: — Ще се върна след минута.

Остави ги и тръгна по коридора към кабината на техническия персонал.

— Готови сме за Даниъл Морисън — тялото, което беше докарано сутринта, нали знаете?

— Всичко е наред — увери я един от служителите. — Трябва само да включите монитора.

Когато се върна в стаята за огледи, Пола се убеди, че мъжът и жената са спокойни и готови. После включи екрана. Първоначално по него затрептя сребриста светлина, после се появи лицето на Даниъл. Пола си каза, че хората тук са свършили добра работа. Жертвите на удушаване никога не изглеждаха добре, но сега поне лицето му не беше толкова подуто и подпухнало, каквото беше сутринта. Очите му бяха затворени, косата — сресана. Никакъв полет на фантазията не би помогнал на някой да твърди, че изглежда умиротворен, но поне видът му далеч не беше толкова страшен, както когато го откриха.

— Това не е Даниъл — каза много високо Джесика. — Това не е моят син.

Майк обви с ръка раменете й и я притисна силно към себе си.

— Това е Даниъл — каза той мрачно. — Това е Даниъл, Джес.

Джесика се отдръпна от него, стана, залитайки, и тръгна към монитора.

— Не е Даниъл! — изкрещя тя, притиснала ръце към гърдите си. Внезапно лицето й се разкриви от ужасна болка, тялото й се сгърчи, тя се преви и разтвори уста в безмълвна агония, после падна на пода, разтърсвана от спазми.

— Джес! — изкрещя Майк и падна на колене до нея. — Потърсете помощ! — извика той на Пола. — Това е сърдечен пристъп!

Пола хукна по коридора и нахлу в стаята на техниците.

— Жената има сърдечен пристъп, обадете се в спешното отделение!

Те я изгледаха недоумяващо.

— Не сме свързани с централата — каза един от тях.

— Качете я тогава на някаква шибана носилка и я закарайте незабавно в централната сграда! — извика Пола. — Веднага! Тръгвайте!

По-късно сигурно щеше да й бъде трудно да възстанови по памет събитията от последвалите няколко минути. Техниците скочиха като наелектризирани, сложиха Джесика на носилка и хукнаха с нея по коридорите към спешното отделение, а Майк и Пола тичаха след тях. Когато пристигнаха, екипът уверено и невъзмутимо се зае да върши необходимото, а Пола беше пропъдена в чакалнята заедно с Майк.