Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Ето — каза Майлс. — В тази сграда някога се помещаваше фирмата „Блайт & Ко“, специалисти по метални покрития.

Трудно бе да се намери нещо вълнуващо в такава прозаична сграда, но все пак тя бележеше нов етап в откривателското й пътуване.

— Наистина е впечатляващо, Алан. Да я види човек, че все още си стои, след толкова много време.

Ако поискаше, Тони също би могъл да дойде тук и да се отправи на мислено пътуване във времето. Но Карол предполагаше, че няма да пожелае.

— Е, какво имате да ми разкажете за фирмата и нейния собственик?

— Ако искате, да се оттеглим в кръчмата.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Карол, питайки се защо и тя започва да говори като част от телевизионната представа за Йоркшир. „Още малко и ще си поръчам портвайн с лимон“.

„Совалката на тъкача“ беше сгушена близо до стара викторианска фабрика, отдавна превърната в жилищна сграда. Кръчмата беше се отървала от осъвременяване, голите каменни стени и ниският таван с открити греди упорито обграждаха старомоден тезгях, край който бяха насядали двойки и разговаряха тихо. Старци бяха насядали на партия домино, група жени на средна възраст играеха крайно благовъзпитано на дартс. Когато влязоха, барманът кимна на Майлс.

— Добър вечер, Алан. Обичайното, нали? — взе една чаша от половин пинта и посегна към дървената дръжка на помпата за бира.

— Точно така, стопанино. Какво мога да предложа на младата дама?

Майлс свали каскета си, оголвайки плешиво теме, оградено от стоманеносиви къдрици.

— Нека поръчам аз, Алан — усмихна се Карол в отговор. — Мислех си за някакво сухо бяло вино — продължи тя, обзета от съмнение, че качеството на виното ще отговаря на качеството на различните ейлове, чиито етикети украсяваха многобройните помпи на тезгяха.

— Тази вечер имам отворен южноафрикански совиньон блан, а също и едно пино гриджо — заяви съдържателят. — Освен това съм сложил да се изстудява и едно чилийско шардоне.

— Ще опитам една чаша совиньон — каза Карол и едва сега осъзна колко й се е допило. От доста време не й се беше случвало да не е пила поне чаша вино по това време на деня. Може би наистина започваше да излиза от периода, в който алкохолът беше единственият светъл момент в дните й. Ето още нещо, което би се харесало на Тони.

Поднесоха й виното, което се оказа добре изстудено, тръпчиво, с аромат на треви и вкус на цариградско грозде. Алан Майлс я наблюдаваше съсредоточено, докато тя отпиваше първата глътка. После се изкиска. Карол си каза, че няма по-подходяща дума за смеха му.

— Май не е това, което очаквахте — отбеляза той.

— Така става най-често в живота — отвърна тя и сама се учуди на искреността си.

— Като го казвате така… е, звучи някак тъжно, госпожо Джордан — каза той. — Но стига сме говорили за нас. Вие искате да научите нещо за фабриката „Блайт“. Може да се каже, че Еди Блайт е бил местно момче, израснал е в едно село малко по-надолу по шосето, Соуърби Бридж. Няма спор, че е бил и умно момче. Завършил Техническия университет в Хъдърсфийлд и проявил големи способности в областта на металургията. Случайно или не му идва една идея, която той реализира, разработвайки нов процес за нанасяне на специални покрития върху медицински инструменти — скалпели, форцепси, такива неща, доколкото знам. Успял да патентова блестящата си идея и построил фабрика за новото производство. По всичко личало, че работите му вървят много добре. И тогава, съвсем неочаквано, през пролетта на 1964 година, той продал всичко, до последния пирон на някаква фирма за металообработка от Шефийлд. Само след няколко седмици те пренесли цялото производство в Шефийлд. Взели там и основните служители на фирмата, платиха им пренасянето, всичко.

Той замълча и отпи от светлата си бира.

— Доста щедро от тяхна страна — отбеляза Карол.

— Казват, че това било част от изискванията на Еди Блайт при сключването на сделката — той извади не много издут плик от вътрешния си джоб и й го подаде. — Това е копие от вестникарска статия.

„Продажба на местна фирма“, гласеше заглавието. В кратката статия не се казваше много повече от това, което Майлс вече й беше разказал. Затова пък имаше снимка, заемаща цели две колони. Под нея пишеше: „Г-н Е. А. Блайт /ляво/ се ръкува с г-н Дж. Кесок /дясно/ от «Ривлин Фабрикейшънс» след сключването на сделката“. Тя присви очи и загледа със странно вълнение снимката. Стори й се, че забелязва нещо от стойката на Тони, от начина, по който държеше главата си и дори прилика във формата на лицето. Извади химикалка и записа датата на публикацията.