Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Напуснал града веднага след продажбата — поде Майлс. — Не можах да открия никой, който да го е познавал лично, затова нямам представа какво се крие зад решението му да се откаже от фирмата и да се изсели от тук. Може да ви бъде от полза да се поровите в архивите на „Трите X“.

— Какво е „Трите X“?

— Извинете, забравих, че не сте от тук. Вестник „Халифакс енд Хъдърсфийлд Хералд“. Те са дигитализирали старите си годишнини — Майлс произнесе новата за него дума така, сякаш тя беше на чужд език. — Аз се интересувам най-вече от производството на вълна и успях да открия много ценни данни с тяхната търсачка. Позволяват да ползваме техни „стрингове“ и такива неща. За съжаление днес следобед не можах да отида до библиотеката, за да проверя на техния компютър. Вкъщи нямаме интернет — поясни той. Карол долови в тона му копнеж, който явно не беше склонен да признае.

— Благодаря за идеята. Ще се заема с това, когато се прибера.

Поне сигурно щеше да намери по-добра версия на фотокопието, което Майлс в момента сгъваше и прибираше в плика.

— Много ми помогнахте — допълни Карол.

Той направи гримаса, изразяваща несъгласие.

— Всичко това бихте могли да откриете и сама.

— Може би. Но щеше да ми отнеме много повече време. Вярвайте ми, винаги съм много благодарна на хората, които ми помагат да спестя време.

— Трудна работа трябва да е вашата — каза той. — И за мъж е трудна, но вие, жените, все напъвате да се докажете, така ли е, моето момиче?

Усмивката й беше хладна.

— Така е.

— Е, помогнах ли ви с вашето студено досие? — попита той и я загледа проницателно.

— Срещата ни ми беше от голяма полза — Карол допи виното си. — Мога ли да ви откарам донякъде?

Майлс поклати глава.

— Живея на пет минути път от тук. Желая ви успех с вашето разследване — и дано, също като канадската конна полиция, и вие заловите вашия човек. 18 18 „Винаги залавяме нашия човек“ е девизът на канадската конна полиция. — Бел.прев.

Тя поклати глава, питайки се къде ли беше Тони и какво правеше.

— Опасявам се, че може да се окаже прекалено късно за това. Там е проблемът с работата по студени досиета. Понякога замесените в случая хора са вече недостъпни за нас.

Никой никога не се заемаше доброволно с идентификация на покойник. Независимо от това колко пъти им се беше налагало да се обръщат към хората с молба да потвърдят самоличността на техен мъртъв близък, всеки път преживяването беше ужасно. Всеки екип на криминалната полиция си имаше свои правила за такива моменти. Някои възлагаха задачата на отговорника за връзките със семействата, в други ръководителят държеше да се заеме лично с това. В екипа на Карол Джордан и за този случай важеше универсалното правило — със задачата се заемаше този, който беше най-подходящ за нея. По тази причина на Пола се падаше доста по-голям дял от тези ангажименти, отколкото на останалите.

Стигнеше ли се дотам така или иначе да поеме тази тежка задача, тя предпочиташе да я изпълни сама. Така не й се налагаше да мисли за друг освен за опечаления, комуто щеше да се наложи да се изправи пред тялото и да прецени дали най-ужасните му страхове са се оправдали.

Отговорникът за връзките със семействата беше у семейство Морисън още от сутринта. Те бяха уведомени, че откритото тяло най-вероятно е на техния син. Но Пола знаеше, че те въпреки всичко щяха да се опитват да отхвърлят истината, щяха да поддържат у себе си илюзията, че на местопрестъплението е било допуснато някакво гротескно недоразумение, че някакво напълно непознато момче е взето по погрешка за техния син. Докато не видеха сами тялото на Даниъл, щяха да се вкопчват в тези последни останки от надеждите си. Пола беше човекът, който щеше да унищожи и последната им надежда.

Отговорникът за връзките със семействата я въведе в кухнята, където не се виждаше почти нищо от цигарен дим. Джесика Морисън седеше край кухненската маса с мраморен плот и се взираше в мрака отвъд зимната градина. Недокосната чаша чай стоеше край сключените й ръце. Гримът се открояваше върху кожата й като глазура на торта. Очите й бяха зачервени, безумният й поглед беше единственият израз на мъката, просмукала се в цялото й същество.

Съпругът й седеше на високо столче до бара, пред него имаше пълен пепелник, мобилен телефон и слушалката на стационарния телефон. Когато Пола влезе, той не може да прикрие изписалата се на лицето му отчаяна надежда. Тя поклати едва забележимо глава. Той отвори уста, но не може да произнесе нито звук. Извади пакет цигари от джоба на смачканата си риза и запали.