Вал Макдърмид - Скритият пожар

След като се увери, че Майк си е намерил място и че рецепционистката е наясно с това къде седи той и къде ще бъде самата Пола, тя се упъти към паркинга на линейките, за да си осигури необходимата доза никотин. Едната й ръка вече беше на дръжката на вратата, с другата вадеше цигарите, когато един смътно познат глас произнесе:

— Детектив Макинтайър?

Тя се обърна рязко и срещна погледа на топли сиви очи и една колеблива усмивка.

— Доктор Блесинг — каза Пола и не можа да потисне усмивката, която озари лицето й. — Искам да кажа, Елинор — допълни тя, припомняйки си, че при последната им среща се бе сдобила с тази привилегия.

— Радвам се да те видя — каза Елинор и уви бялата престилка по-плътно около себе си, когато двете излязоха на студа навън.

— И аз се радвам да те видя.

Пола отдавна не беше говорила по-искрено. Когато двете жени се запознаха по време на едно предишно разследване, Пола бе почувствала някаква тръпка и дори бе предположила, че Елинор може би флиртува с нея, но беше минало много време от последния път, когато й се бе налагало да разкодира подобни намеци, а беше и много уморена; случаят беше много тежък. Имаше намерение да не остави нещата така, но както става обикновено, обстоятелствата й бяха попречили.

— Все още ли работиш при главен инспектор Джордан, в екипа за разкриване на особено тежки престъпления? — попита Елинор.

— Да, свързана с пъпна връв към най-лошото, което човешките същества могат да си причинят едно на друго. А ти? Още ли си при д-р Денби?

— Засега. Но скоро ми предстои преместване. А в момента тъкмо се канех да отида до „Старбъкс“ — каза Елинор. — Ако изпия още една чаша от кафето, което поднасят в отделението, ще се наложи да ми направят промивка на стомаха. Имаш ли време да дойдеш с мен? — тя забеляза пакета цигари в ръката на Пола. — Има маси и отвън.

Пола почувства надигащия се пристъп на раздразнение.

— Бих дошла с удоволствие, но не мога — тя посочи назад, към спешното отделение. — Тук съм по работа, не бива да се отдалечавам много — и разпери безпомощно ръце.

— Няма проблем, кафенето е на две минути път от тук. Искаш ли да ти донеса нещо?

Пола почувства как някаква топлина започна да се разлива в стомаха й. Беше преценила правилно, тази жена й беше по сърце.

— Голямо кафе с обезмаслено мляко би било прекрасно.

— Идва вече!

Елинор забърза надолу по алеята и скоро се превърна в бяло петно, мяркащо се в светлината на уличните лампи.

Пола запали цигара и извади телефона си.

„Даниъл Морисън идентифициран с положителност. Майката получи сърдечен пристъп, приета в спешно отделение, бащата също е там“, написа тя и изпрати съобщението на Карол. Това би трябвало да е достатъчно като начало и да й даде малко време да проучи положението, докато пие кафе с очарователната доктор Блесинг. Действително, работата в момента не й предлагаше нищо приятно, но като че ли в личния живот имаше надежда за положителни развития.

Не можеше да се твърди, че той й липсва, когато не беше у дома. Все пак не прекарваха всеки миг от времето си заедно. Когато бяха заети, можеше цяла седмица да не прекарат дори една вечер заедно. Но Карол винаги чувстваше празнотата на къщата горе, когато Тони отсъстваше. Двамата водеха самостоятелен живот, личните им пространства си оставаха недосегаеми, вратите в горната и долната част на вътрешното стълбище го превръщаха в своеобразна херметическа камера, която ги разделяше.

И все пак… тя винаги знаеше кога той не си е у дома. Може би съществуваше съвсем реална причина за това; може би движенията му предизвикваха някакви скрити вибрации в стените на къщата и отсъствието им смущаваше примитивната част на съзнанието й. А може би, както беше намекнал Блейк, духовното им сближаване малко беше надхвърлило нивото на обичайното. При тази мисъл Карол потръпна. Чувствата й към Тони напомняха на сложно изплетена мрежа, чиято здравина тя предпочиташе да не подлага на изпитание.

Затова си каза, че отсъствието му всъщност е за предпочитане, тъй като иначе би се почувствала по-затруднена в опитите си да се рови в семейната му история. И несъмнено, ако той си беше у дома, съвестта щеше да я гризе по-осезаемо, защото всъщност тя продължаваше с диренията си тайно от него и дори в разрез с изрично изразеното от него желание. Независимо от всичко тя отвори началната страница на „Гугъл“ и скоро се озова в уебсайта на „Халифакс енд Хъдърсфийлд Хералд“. Написа първо „Еди Блайт“, но не намери нищо. Затова пък, когато подмени първото име с „Едмънд“, на екрана излезе цяла поредица резултати.