Вал Макдърмид - Скритият пожар

Пола разбираше много точно какво имаше предвид Кевин. Беше посещавала училища, малко след като деца бяха загивали при сбиване с ножове — внезапно връхлетял кошмар, сякаш напълно безпричинно. Беше осъзнавала шока като осезаемо присъствие дори по коридорите, беше виждала страха по лицата на децата, когато се питаха дали смъртта няма да докосне и тях, беше долавяла страх и зад предизвикателния им тон. Но в случая нямаше нищо подобно. Сякаш смъртта на Даниъл беше нещо, което се бе случило много далеч от тях — нещо, чуто по новините, нещо, за което родителите им разговаряха като за някаква далечна опасност. Единственият човек, който изглеждаше разстроен, беше класният ръководител на Даниъл. Дори директорът на „Уилям Мейкпийс“ се държеше така, сякаш не ставаше дума за трагедия, а за някакво дребно неудобство.

— Ако имах деца, това би било последното училище, в което бих ги изпратила — каза Пола.

— Мислила ли си някога за това? Искам да кажа, да имаш деца — Кевин наклони глава на една страна и я загледа преценяващо.

Пола изду бузи и въздъхна шумно.

— Друго са си големите житейски въпроси, а, сержант Матюс? Честно казано, досега не съм чувала тиктакането на биологичния часовник. А как стои положението с теб? Харесва ли ти да бъдеш баща?

Кевин явно се изненада от начина, по който тя му върна въпроса.

— Това е най-хубавото и най-лошото нещо на света — поде той бавно. — Начинът, по който обичам децата, особено пък Руби — това е тотална, вечна, безусловна обич. Но обратната й страна е страхът от загуба. Знаеш ли, когато работим по такива случаи, когато на родители им се налага да погребват децата си, имам чувството, че някой забива гвоздеи в сърцето ми.

Почукване на вратата прекъсна разговора им и в стаята влезе още едно четиринайсетгодишно момче, без да чака да бъде поканено. Стройно и мургаво, то беше подчертано по-ниско от останалите момчета, с които бяха разговаряли тази сутрин — поне с няколко инча. Чистата му кожа имаше цвета на печени бадеми, черна, гъста и лъскава коса, орлов нос, чиято извивка напомняше на викингски кораб и малка уста, подобна на розова пъпка. Беше несъмнено необичайно съчетание на черти, привличащо вниманието.

— Аз съм Азиф Хан — каза момчето и се отпусна на един стол с ръце в джобовете, изпъна крака и ги кръстоса в глезените. — А вие сте ченгетата.

„Ето, пак се започва“. Кевин представи Пола и себе си, и веднага пристъпи към разпита.

— Знаеш защо си тук. Бяхте ли приятели с Даниъл?

Той не очакваше кой знае какво от този разговор — момчетата, за които се знаеше, че са били близки с Даниъл, бяха сред първите няколко, повикани за разговор. След тях се бяха изредили още осем или девет момчета, които твърдяха, че са го познавали само бегло.

— Е, не бяхме чак братчета — заяви Азиф.

Пола се приведе напред, така че лицето й се озова съвсем близо до лицето на момчето.

— Виж какво, Азиф, хайде да се разберем. Зарежи тези пози. Ти учиш не в кое да е училище, а в „Уилям Мейкпийс“. Баща ти е лекар, не е продавач на пазара. Не ми пробутвай тази фалшива поза на момче от улицата. Ще разговаряш с нас прилично и с уважение, или разговорът ще се проведе в участъка, на наш терен, при определени от нас условия.

Очите на Азиф се разшириха уплашено.

— Нямате право да разговаряте така с мен. Аз съм малолетен. По време на разговора трябва да присъства възрастен. Ние изобщо разговаряме с вас само защото учителите казаха, че така ще е най-добре.

Пола сви рамене.

— Нямам нищо против. Ще повикаме и баща ти в участъка, да видим колко ще се зарадва на устатия си син.

Азиф издържа на погледа на Пола още няколко секунди, после отпусна леко едното си рамо и се извърна малко встрани.

— Добре де, добре — измънка той. — Даниъл беше мой приятел.

— Доколкото разбирам, никой тук не мисли така — намеси се Кевин, а Пола отново се облегна назад в стола си.

— Не общувах с тези чекиджии, които обикновено се въртяха около Даниъл, ако имате това предвид. Ние с Даниъл имахме други общи интереси.

— Какви? — попита Кевин и започна озадачено да прехвърля на ум възможностите.

Азиф прибра краката си под стола.

— Комедията — каза той, видимо смутен.

— Каква комедия?

Азиф се повъртя на стола си.

— Ами и двамата искахме да станем големи комедийни актьори, разбирате ли?

Едно от другите момчета беше споменало, че Даниъл се е интересувал от комедии, но не беше говорило нищо за подобни амбиции.

— Това е доста откачено — каза Пола. — Хващам се на бас, че не е включено в учебната ви програма.