Вал Макдърмид - Скритият пожар

В работата си като профайлър той най-често се запознаваше с хора, преминали вододела на скръбта. Рядко му се случваше да знае какви са били, преди животът им да е бил разкъсан на две. Но често имаше възможност да си изгради доста реална представа за това, което е съществувало от другата страна на бездната. Способността му да предполага онова, което е останало в миналото, беше съществена съставна част на способността му да съпреживява, да се поставя в сегашното положение на тези хора, изхвърлени след крушението на непознат бряг, опитващи се да се ориентират без компас.

Първото му впечатление от Пол Мейдмънт беше, че този човек е решил да сложи кръст на смъртта на дъщеря си и да продължи напред. Беше очевидно, че той полага усилия да изпълни това свое решение. Тони прецени, че всеки момент добрите му намерения ще рухнат за пореден път.

— Жена ми… тя ще слезе всеки момент — каза Пол Мейдмънт и се озърна като човек, който вижда обстановката за първи път и не е съвсем наясно как се е озовал тук.

— Днес сте решили да се върнете на работа — каза Тони.

Мейдмънт сякаш се стресна.

— Да. Мислех… Толкова много неща трябва да се свършат. Не мога да ги оставя на друг. Работите не вървят… особено добре точно сега. Не бива да губим и фирмата след всичко… — той замълча, объркан и измъчен.

— Вината не е ваша. Това щеше да се случи, без значение дали сте си били у дома или не — каза Тони. — Вие двамата с Таня нямате никаква вина за станалото.

Мейдмънт го изгледа яростно.

— Как можете да твърдите такова нещо? Всички казват, че за деца на тази възраст контактите по интернет са опасни. Трябваше да я пазим по-добре.

— Това не би променило нищо. Хищници като този действат много целенасочено. Не бихте могли да направите нищо, за да предотвратите случилото се — освен ако не бяхте решили да заключите Дженифър у дома и да не й позволявате да общува с когото и да било. — Тони се приведе напред, опитвайки се да създаде у Пол Мейдмънт усещането, че споделят общо пространство. — Не трябва да обвинявате себе си.

— Да не обвиняваме себе си? — зад него се разнесе женски глас, произнасящ думите малко неясно, като под влияние на алкохол или медикаменти. — Какво, по дяволите, знаете вие за това? И вие ли сте изгубили детето си?

Мейдмънт отпусна глава в ръцете си. Жена му пристъпи в средата на дневната, подчертано внимателно като човек, който се владее достатъчно, за да прецени, че не успява да се владее напълно. Тя погледна към Тони.

— Явно вие сте психологът. Доколкото ми е известно, работата ви е да анализирате психиката на копелето, което уби дъщеря ни, не нашата.

— Аз съм Тони Хил, госпожо Мейдмънт. Дойдох тук, за да науча нещо повече за Дженифър.

— Малко сте закъснели — тя се отпусна на най-близкия стол. Лицето й, старателно гримирано, приличаше на маска, но косата й беше сплъстена и неподдържана. — Малко сте закъснели, ако желанието ви е да опознаете хубавото ми момиче — тя продължаваше да произнася внимателно думите, но гласът й затрепери леко.

— Искрено съжалявам за това — каза Тони. — Но може би вие ще можете да ми помогнете. Как бихте я описали?

Очите на Таня Мейдмънт овлажняха.

— Красива. Умна. Добра. Всеки би казал това за мъртвото си дете, нали? Но когато става дума за Дженифър, това отговаря на истината. Тя не създаваше никакви проблеми. Не съм толкова глупава, за да казвам неща от рода на „Бяхме като сестри“ или „Аз бях най-добрата й приятелка“, защото не беше така. Аз си оставах родител — майка й. Но в повечето случаи се разбирахме. В повечето случаи тя споделяше с нас какво прави и с кого го прави. Ако ми бяхте задали този въпрос преди девет дни, сигурно щях да кажа, че споделя винаги. Но очевидно щях да сгреша. Така че не е изключено да греша и за всичко останало. Кой би могъл да каже сега?

Пол Мейдмънт вдигна глава. По бузите му блестяха сълзи.

— Тя наистина беше такава, дори още по-добра. Ние мечтаехме за дете като Дженифър. Умно, талантливо, жизнерадостно. И детето ни беше точно такова. Дъщеря — мечта. А сега мечтата я няма, и е много по-страшно, отколкото ако никога не се беше сбъднала.

Възцари се продължително мълчание. Тони съзнаваше, че всичко, което би могъл да каже, би прозвучало банално. Амброуз беше този, който промени атмосферата.

— Не можем да направим нищо, за да ви върнем Дженифър, но сме твърдо решени да открием човека, който я е убил. Затова и доктор Хил е тук.

Благодарен за подкрепата, Тони каза: