Вал Макдърмид - Скритият пожар

И той незабавно затвори телефона. Карол изгледа мрачно слушалката, после осъзна смешната страна на положението и се усмихна на себе си. Ако това щеше да й бъде от полза в търсенето на бащата, когото Тони не приемаше за баща, разговорът със сърдиткото Алан Майлс си струваше усилието.

Когато Амброуз пристигна, за да го отведе за срещата с родителите на Дженифър Мейдмънт, Тони едва съумя да скрие облекчението си. След обиколката на къщата с брокера от агенцията, той бе положил сериозни усилия да насочи мислите си към видяното на местопрестъплението, което бе посетил преди това. Съзнаваше, че има нещо около този убиец, което го смущава, но не можеше да прецени какво точно е то, и колкото повече се опитваше да се досети, толкова повече в съзнанието му нахлуваха картини от видяното в дома на Артър Блайт. Тони рядко се влияеше от обстановки и никога не беше проявявал съзнателен интерес към идеята за вътрешно обзавеждане. Тъкмо затова беше удивен от неоспоримия факт, че завиждаше на Артър Блайт за дома, в който той бе живял. Тук не ставаше дума за обикновено удобство. Къщата имаше излъчването на дом, на среда, органично свързана с представите на един човек за нещата, които са имали значение за него. И въпреки че не му беше приятно да си го признае, Тони се измъчваше от мисълта, че Артър Блайт е могъл да го отхвърли и после да си създаде такъв съвършен дом. Никой никога не би описал така неговото жилище. Самият Тони със сигурност не го считаше за такова. Нямаше непоклатимото съзнание за собствената си личност, каквото явно бе изпълвало човека, когото той и така не бе успял да нарече свой баща.

Така че появата на Амброуз го изтръгна от мъчителните му размисли. Но облекчението не продължи дълго.

— Донесохте ли разпечатките на разговорите в РигМароул? — попита Тони веднага щом седнаха в колата. Още щом научи за ZZ, той беше помолил Амброуз да му донесе разпечатки на всички открити разговори, за да може да ги разучи.

Амброуз гледаше право пред себе си.

— Шефът не позволява да ги изнасям от офиса. Няма нищо против да ги прочетете, но държи да го направите на място.

— Какво? Няма ми доверие, така ли? И какво предполага, че ще направя с разпечатките?

— Не знам, просто ви предавам това, което той каза — ръцете на Амброуз стискаха здраво волана. Притеснението му беше осезаемо, като вибрация във въздуха.

— Явно не се тревожи, че имам намерение да ги продам на „Дейли Мейл“ — каза Тони, реагирайки прекалено остро на обидното отношение. — Вероятно е въпрос на контрол — страхува се да не изгуби контрол над разследването. — Той вдигна ръце нагоре. — Не мога да работя по този начин. За мен е чиста загуба на енергия да се занимавам с такива дребнави заяждания. Вижте, Алвин, аз работя така, както съм свикнал. Не мога да се съсредоточа достатъчно, ако някой наднича над рамото ми. Имам нужда да съм далеч от всякакъв шум и суетене насам-натам. Необходимо ми е да проуча тези текстове и държа да го направя по своя начин.

— Разбирам — отвърна Амброуз. — Инспектор Патърсън не е свикнал да работи с хора като вас.

— В такъв случай е крайно време да почне да се учи — каза Тони. — Вероятно би било по-лесно, ако беше проявил желание да се срещне с мен. Ще успеете ли да уредите това, или ще се наложи да разговарям с него?

— Оставете тази работа на мен — измърмори Алвин. — Ще видя какво мога да направя.

През останалата част от пътя двамата мълчаха. Тони се опитваше да пропъди от мислите си всичко, което стоеше между него и следващия етап от този процес на постепенно разкриване. Точно сега най-важно от всичко бе да успее да изтръгне семейство Мейдмънт от мъката, в която бяха затънали, за да успеят да му кажат това, което го интересуваше.

Човекът, който им отвори вратата, стоеше много изправен, но изглеждаше трошлив като изсъхнала тръстика. Амброуз ги запозна и двамата последваха Пол Мейдмънт в дневната. Тони често бе чувал твърдението, че хората посрещат по различен начин скръбта, но не беше много склонен да се съгласи с него. Външните реакции на хората действително биваха много различни, но това, което им причиняваше скръбта, в основата си бе едно и също — разкъсваше живота им на две части, преди и след понесената загуба. Това разделение винаги съществуваше. Някои хора даваха воля на скръбта си, други я скриваха дълбоко в себе си и сякаш я затискаха с каменна плоча, трети се опитваха да се държат така, сякаш нищо не се беше случило. Но разговаряш ли с тях, дори години по-късно, те датираха спомените си, ориентирайки се по датата на сполетялата ги загуба. Казваха „Баща ти тогава беше още жив“, или „Това беше след като нашата Маргарет почина“. Определенията функционираха точно — като преди и след Христа. И като си помисли човек, и тази отправна точка бе свързана със скръб и загуба, независимо от това кой какво мислеше за това дали Исус е бил Син Божи.