Вал Макдърмид - Скритият пожар

Беше подранил за срещата за оглед с брокера, затова заобиколи къщата и се озова в симетрично проектирана розова градина. По това време от храстите се виждаха само голи, разкривени клони, но Тони можеше да си представи как би изглеждало това място през лятото. Той не разбираше много от градинарство, но това не беше и необходимо, за да прецени, че градината е много добре поддържана, че има за цел да доставя удоволствие на обитателите на къщата. Тони седна на една каменна пейка и се загледа към розовите храсти. Каза си, че Артър Блайт сигурно е правел същото.

Но вероятно мислите му са били съвсем различни. Надали някога му се е случвало да прекарва обедните часове на деня на някаква кална отбивка, опитвайки се да си проправи път в съзнанието на убиеца, избрал точно това място, за да изхвърли тялото на убитото от него момиче. Алвин Амброуз, помощникът на Патърсън, се беше постарал да помогне и бе разказал на Тони доста неща за района и за състоянието на трупа. Беше казал, че тялото е било обезобразено след настъпване на смъртта.

— Но не тук — бе отбелязал Тони. — За да извърши такова нещо, е трябвало да бъде сигурен, че никой няма да го изненада.

— Да не забравяме и времето — допълни Амброуз. — Плющеше силен дъжд, а имаше и бурен вятър. Бурята се разрази горе-долу по времето, когато Дженифър се е разделила с приятелката си Клеър. В такова време човек не излиза да разходи кучето си, камо ли пък да се заеме… е, нали разбирате. С това, което е вършел.

Тони огледа отбивката.

— Имал е нужда от място, където да не е изложен на капризите на времето и на опасността от любопитни погледи. Тя е била вече мъртва, така че не му е било необходимо да се безпокои, че някой ще чуе нещо. Предполагам, че може да е направил това и тук, в някой микробус или камион. — Той притвори очи за миг, опитвайки се да си представи как би изглеждала отбивката под покрова на нощта. — Така би могъл да прецени най-добре кога е настъпил подходящ момент да изнесе тялото. По-добре, отколкото да пристигне тук с надеждата, че… — той замълча и тръгна през храсталака към дърветата, които изолираха отбивката от шосето. Под тях се носеше миризма на глинеста пръст, смола и урина. Това не му подсказваше нищо и той се върна при Амброуз, който го чакаше търпеливо, застанал до колата си. — Или е ползвал и преди това място, или го е подбрал съвсем съзнателно. Не че има някакъв начин да разберем кое от двете отговаря на истината. Пък и да е ползвал отбивката преди, това не означава, че го е правил с престъпна цел. Може просто да се е отбил да дремне или да пусне една вода.

— Минаваме от тук всяка вечер, разговаряме с хората, които паркират на това място, разпитваме дали някой не е забелязал нещо необичайно — каза Амброуз, очевидно съзнавайки, че това не е достатъчно. Тони беше доволен, че сержантът не проявява нито презрение, нито арогантност, защото му се беше случвало да се сблъсква и с едното, и с другото по време на работата си с полицията като профайлър. Амброуз изглеждаше флегматичен и невъзмутим, но мълчанието му не беше породено от ограниченост. Говореше само когато имаше какво да каже, и всичко, което бе казал досега, си струваше да бъде изслушано.

— Трудно ми е да си представя какво биха определили като необичайно тези шофьори на камиони — измърмори Тони. — Но мястото, където е изхвърлил тялото, действително създава проблем. Говори, че най-вероятно не е местен жител. Така че привикването на обичайните заподозрени няма да ви доведе доникъде.

— Защо мислите, че не е местен човек? — по всичко личеше, че Амброуз искрено се интересува от отговора.

— Предполагам, че тук наоколо има доста по-подходящи места за изхвърляне на тяло, които биха били известни на местен жител — по-отдалечени, не толкова оживени. Това място предполага относително високо ниво на риск. Струва ми се, че дори да го е открил по-рано, мястото по същността си е подходящо за човек, който не е знаел за съществуването на нещо по-добро, а не е искал да рискува да шофира на по-голямо разстояние с труп в багажника.

— Звучи логично.

— Старая се — отвърна сухо Тони.

Амброуз се ухили и привидното му безразличие незабавно се изпари.

— Нали затова сме ви повикали.

— Първата ви грешка… — Тони му обърна гръб и отново започна да кръстосва отбивката. От друга страна, този убиец очевидно беше способен да изгражда много внимателно плановете си. Седмици наред беше подготвял Дженифър, беше я настройвал да се подаде незабавно на примамката. Беше успял да я залови, очевидно избягвайки свидетели и без да буди подозрение. Според Амброуз не бе оставил и никакви следи, които биха имали някаква стойност за разследването. А после беше изхвърлил тялото край шосето, като че ли за него е било без всякакво значение кога ще бъде открито. — Може би убиецът не е много силен — подвикна той на Амброуз. — Може би не е можел да я пренесе много надалече. — Връщайки се към колата, той продължи: — Винаги сме склонни да приписваме почти свръхчовешки качества на този тип престъпници. Защото дълбоко в себе си ги имаме за чудовища. Но най-често физическите им данни са съвсем посредствени. Вие например не бихте имали проблем да отнесете едно четиринайсетгодишно момиче някъде в близките гори, където тялото можеше да не бъде открито в продължение на седмици и дори месеци. Но аз? За мен би било много трудно да я извадя от колата и да я отнеса някъде по-встрани от шосето. Не изключвам такава причина за това привидно противоречие.