Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Търсят ви от полицията — каза Бетани, притеснена като клептоманка — климактеричка, заловена от охраната на някой магазин.

Ванеса изкриви презрително уста.

— Това няма нищо общо с полицията, Бетани. Тази жена е приятелката на сина ми. Няма повод за безпокойство — поставена в неудобно положение, Карол не можа да намери подходящ отговор. Забелязала смущението й, Ванеса продължи: — Заповядайте, Карол. Няма смисъл да занимаваме служителите със семейни въпроси.

По лицето на Бетани се изписа облекчение. „Радва се, че не е допуснала неволно някой гаф“, си каза Карол и последва Ванеса. Двете се озоваха в голяма зала с бюра, където явно се работеше усърдно и съсредоточено. Не се виждаше нито един мъж, а нито една от жените зад бюрата не си позволи да откъсне поглед от монитора или да се отклони от водения телефонен разговор, докато те прекосяваха залата.

Офисът на Ванеса се намираше в далечния край на залата. Карол не беше очаквала толкова малко и изцяло функционално обзаведено помещение. Единственият лукс беше електрическа масажна възглавница, прикрепена към облегалката на стола зад бюрото.

— Отношенията ми със сина ви не са такива, за каквито намеквате — каза Карол веднага след като влязоха и Ванеса затвори вратата.

Ванеса въздъхна.

— Знам, разбира се. Толкова по-зле. — Тя мина покрай Карол, седна на стола си и й посочи един неудобен посетителски стол пред бюрото. — Хайде да не се преструваме, че се харесваме, Карол. Какво ви води тук?

— Едмънд Артър Блайт.

Когато чу това име, Ванеса стисна устни и присви очи. Карол продължи невъзмутимо:

— Тони иска да научи нещо повече за него. Как сте се запознали, какво е работел той в Халифакс, такива работи.

— Не, Тони не иска нищо подобно. Може би вие искате да узнаете тези неща, но Тони не проявява никакъв интерес към тях. Изобщо, той щеше да се чувства по-добре, ако вие не се бяхте намесили. За него би било най-добре да бе подписал съгласие имотът на Еди да бъде прехвърлен на мен — Ванеса изправи рамене и сключи ръце на бюрото пред себе си.

— Ако изключим дребната подробност, че това съгласие би го лишило от някакъв си там половин милион паунда, нали?

Ванеса издаде някакъв звук, който би могъл да се определи и като смях.

— Ако си мислите, че синът ми се интересува от пари, значи го познавате много по-малко, отколкото предполагах. Можете да ми вярвате, тази ваша намеса в семейните ни дела ще донесе само неприятности на Тони. Вие изобщо не го разбирате. Каквото и да ви е разказвал, аз съм тази, която знае кое е най-доброто за него, защото аз знам как функционира той. Защото аз съм оформила характера му, а не вие — тя се изправи. — А сега, ако това е всичко, което ви интересува, струва ми се, че е време да си вървите.

— Защо не искате да ми кажете нищо? Това е стара история. За вас би било без всякакво значение, и без това не можете да паднете по-ниско в очите ми. Каква е тази велика тайна? Тони заслужава да знае защо баща му не е пожелал да присъства в живота му.

— А според закона аз имам правото да претендирам за неприкосновеност на личния живот. Този разговор приключи, Карол — Ванеса стана, мина отново покрай нея и отвори вратата. — Следващия път ще бъдете допусната да влезете тук само ако имате разрешение за обиск.

Вбесена от съзнанието, че се е провалила, Карол мина покрай Ванеса с високо вдигната глава. Цялото това начинание й донесе само унижение и загуба на време. Но когато седна в колата и хлопна вратата след себе си, Карол си обеща, че няма да допусне Ванеса да я победи. Сега вече имаше още по-голямо желание да научи историята на Едмънд Артър Блайт — не само за да помогне на Тони, но и за да направи напук на майка му. Точно сега беше трудно да се прецени кой е по-силният стимул.

По-разумно би било да замине за Устър с влак. Щеше да има повече време да прегледа отново документацията по случая. Освен това пътуването с влак би му дало възможност да пристигне отпочинал, а не изнервен от въртележката на преплетените шосета и магистрали около Бирмингам. Би трябвало изобщо да не се колебае. Но без кола щеше да зависи изцяло от полицията на Уест Мърсия. И ако решеше да мине покрай къщата на Едмънд Артър Блайт или да огледа фабриката му, щеше да изпадне в неудобното положение да дава обяснения на някой полицай. Ако пък не можеше да спи и посред нощ го обхванеше желанието да огледа местопрестъплението, щеше да си спечели име на по-голям ексцентрик, отколкото домакините му и без това очакваха. Тони реши, че свободата си струва неудобствата.