Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Ако се сетите за още нещо, моля ви да ми се обадите — каза той и подаде на Пол Мейдмънт визитна картичка с номера на мобилния си телефон. — Обадете се дори ако просто ви се иска да говорите за Дженифър. Ще бъда готов да ви изслушам.

Таня и Пол Мейдмънт изглеждаха учудени от рязкото прекратяване на разговора. Тони си каза, че вероятно са очаквали съчувствени речи. Но каква полза би имало от тях? Той не би могъл да им помогне да се почувстват по-добре, дори да имаха такова желание. Въпреки това точно сега Таня Мейдмънт явно нямаше намерение да приема безропотно всичко, което се случваше около нея.

— И това е всичко, така ли? — попита тя. — Отделихте ни пет минути от безценното си време и сега си тръгвате? Как, по дяволите, си въобразявате, че за пет минути бихте могли да узнаете каквото и да било за дъщеря ми?

Тони се стъписа. Когато мъката накараше близките на жертвите да реагират агресивно, те обикновено насочваха нападките си към полицията, не към него. Той беше свикнал да съчувства на Карол, не сам да понася ударите.

— Занимавам се с тази работа от дълго време — каза той, полагайки усилия думите му да не звучат така, сякаш се оправдава. — Ще разговарям с приятелката й Клеър, ще прочета съобщенията в електронната й поща. Вие сте само един от източниците, които ще ползвам, за да си съставя представа за Дженифър.

Таня сякаш не вярваше на ушите си. Издаде някакъв звук, който в друг случай би могъл да се определи като презрително изфучаване.

— Значи и дотам стигнахме, така ли? Аз съм просто само един от източниците на сведения за живота на дъщеря ми.

— Съжалявам — каза сухо Тони. Нямаше никакъв смисъл да стои повече тук, това само би изострило допълнително мъката на семейство Мейдмънт. Ако искаше да направи нещо за тях, трябваше да отиде другаде. Затова просто им кимна и излезе от стаята, без да чака Амброуз, който забърза подир него.

Детективът го настигна на половината път към колата.

— Не мина много добре — каза той. — Те като че ли решиха, че сте прекалено рязък.

— Не ме бива да водя учтив разговор. Казах това, което трябваше да кажа. Сега могат да помислят над думите ми и това може да разбуди нещо в спомените им. Понякога това, което върша, изглежда отстрани като проява на жестокост. Но дава резултати. Искам утре да поговоря с Клеър. Възможно е все пак Дженифър да й е казала нещо — той се усмихна кисело. — Обещавам да се държа добре.

— Какво ще правите сега? — попита Амброуз.

— Смятам да прочета съобщенията, които сте свалили от нейния компютър. Най-добре ще е да ме оставите в хотела и да ми донесете разпечатките, веднага щом успеете да убедите шефа си, че ако иска да получи нещо срещу отделените от бюджета ви средства, би трябвало да ме остави да работя така, както знам, че ще бъде най-ефикасно. — Той докосна леко ръката на Амброуз над лакътя, съзнавайки, че тонът му беше доста рязък. Все още много често допускаше грешки, когато се опитваше да реагира като всички останали. — Наистина ценя помощта ви. Не е много лесно да се обяснят работните методи на един профайлър. Но едно от нещата, които правя, е да се опитам мислено да вляза в кожата на друг човек. Предпочитам около мен да няма хора, когато се занимавам с това.

Амброуз плъзна ръка по гладко обръснатата си глава и го загледа угрижено.

— Мога да си представя, че не бихте искали такова нещо. Да ви кажа честно, цялата тази история ми изглежда малко плашеща. Но вие сте специалистът.

Той произнесе последните думи, като че ли това даваше основание за задоволство. Тони вдигна поглед към къщата на семейство Мейдмънт, питайки се колко деформирано би трябвало да е съзнанието на човека, който бе съсипал живота им. Скоро щеше да му се наложи да намери път към това съзнание и да открие причината. Перспективата не беше особено приятна. За миг изпита такава нужда от Карол Джордан, че чак му прилоша. После се обърна отново към Амброуз.

— Все някой трябва да бъде.

Пола изпрати с поглед поредния тийнейджър, който се измъкна с ленива походка от стаята, където се провеждаха разпитите на свидетели.

— Така ли изглеждаше и ти, когато беше четиринайсетгодишен? — попита тя Кевин.

— Занасяш ли се? Майка ми веднага щеше да ми зашие някой шамар, ако си позволях да разговарям така с възрастни. Не мога обаче да си изясня дали проблемът е въпрос на поколение или на класа. Струва ми се, че момчетата от работнически произход също имат подобно поведение, но при тези дръвници забелязвам и още нещо. Не знам дали е съзнание за собствената привилегированост или нещо друго, но искрено ме вбесяват.