Вал Макдърмид - Скритият пожар

Кар посочи пред себе си, където пътят изчезваше зад остър завой.

— Една миля по-нататък по пътя. В момента, когато излезете от завоя, камерите им ще ви регистрират. По тези пътища няма да срещнете контролни камери в продължение на много мили, но Уорън и Даян имат своя собствена охранителна система. Истински параноици са на тема безопасност. Но предполагам, че клиентите им плащат точно затова. Е, тук ще ви оставя. Просто продължете по пътя, ще видите оградата. До портата има отбивка, ще ви се наложи да се обадите по интеркома.

Амброуз погледна в страничното огледало, за да се убеди, че помощничката му идва зад тях, после излезе от микробуса, обърна се, надникна обратно в купето и каза:

— Благодаря за помощта.

— Само не казвайте нищо на Уорън, нали обещавате? — за миг по лицето на Кар се изписа тревога, но после облакът премина.

Амброуз се запита дали Кар получава някакво заплащане от братовчед си, задето приема да го ползват като пощенска кутия. Ако действително бе така, това до голяма степен би обяснило защо толкова се притеснява да не се разбере, че ги е довел дотук.

— Няма да ви намесвам — каза той. Едва бе затворил вратата, когато Кар зави рязко и потегли обратно към Манчестър. Амброуз го изпрати с поглед, после влезе в другата кола.

— Направо по пътя — каза той. — По-нататък от лявата страна трябва да има порта.

Описанието на Кар се оказа напълно точно. Пътят завиваше и след една редица дървета започваше висока два метра ограда от телена мрежа, която преминаваше зад стената. В началото й имаше монтирана камера, виждаха се и други камери, поставени на различни места в оградената територия. Отвъд оградата имаше обширно пространство, обрасло с острата трева, срещана по тези места. То се простираше до няколко издигащи се близо една до друга сиви каменни сгради, строени в обичайния за тези места стил. Когато наближиха, Амброуз можа да ги определи като фермерска къща и два големи хамбара. Дори от пътя се виждаше, че вратите на единия хамбар са стоманени, а на покрива му има изводи на вентилационна система. Спряха пред портата, на която висеше табела с надпис „Ди Пи Ес“ и се представиха по интеркома.

— Покажете картите си през прозореца, за да могат да влязат в обхвата на камерата — обади се през пращене нечий глас. Амброуз подаде своята карта на помощничката и тя показа и двете през прозореца. Едното крило на портата се отвори и те влязоха вътре с колата. Пред стоманената врата на едната постройка излезе някаква жена. Вратата се затвори безшумно зад нея. Тя посочи към фермата и стигна до тях точно когато слизаха от колата.

Докато се запознаваха, Амброуз я огледа преценяващо. Беше към четиридесетгодишна, висока около пет фута и пет-шест инча, стройна и стегната, с този тип бледа кожа, която хваща хубав загар. Тъмната коса падаше до раменете й. Кафяви очи, вирнат нос, тънки устни, на бузите трапчинки, които вече започваха да се губят в дълбоки бръчки. Черни джинси, тясна спортна блуза с качулка, черни каубойски ботуши. На шията й бяха окачени очила на фина сребърна верижка. Виждаше се, че е от хората, които преливат от енергия.

— Аз съм Даян Патрик — каза тя. — Половината от фирмата, която носи името „Ди Пи Ес“. Абревиатурата трябва да означава „Дейви Патрик Секюрити“ или „Data Protection Services 26 26 (англ.) „Услуги за защита на данни“. — Бел.прев. “, в зависимост от това как ще реша да се представя пред вас — тя се усмихна. — С какво мога да ви помогна?

— Явно се отнасяте много сериозно към всичко, свързано със сигурността — каза Амброуз. Искаше му се да си спечели малко време. Понякога инстинктът му подсказваше да не тръгва право към целта, а да действа малко по-предпазливо.

— В противен случай не бихме могли да предлагаме ефективна защита на базата данни — каза тя. — Да не би посещението ви да е свързано с някой от клиентите ни? Защото съм длъжна да ви предупредя, че ние тук спазваме много строго закона за защита на информацията.

— Може ли да поговорим вътре?

Тя сви рамене.

— Разбира се, заповядайте.

Отключи вратата и ги въведе в кухня, типична за този тип къщи. Голяма електрическа печка, старателно изтъркани плотове от чамово дърво, голяма маса в средата на помещението, заобиколена от шест стола в същия стил. За обзавеждането бяха хвърлени доста пари, но очевидно това не се беше случило скоро. Помещението излъчваше домашен уют, а не показност. Масата беше отрупана с вестници и списания. Пред единия стол имаше отворен нетбук, до него — кутия с шоколадови бисквити. Токовете на Даян Патрик затракаха по покрития с каменни плочи под, когато тя тръгна към чайника, който стоеше на печката. Включи котлона, за да кипне водата и се обърна към тях, скръстила ръце пред малките си гърди.