Вал Макдърмид - Скритият пожар

Амброуз обмисли предложението и не намери срещу какво да възрази. Кар изглеждаше едновременно склонен да сътрудничи и безобиден. Ако изключим признанието му, че няма да му е приятно да бъде посетен от полицията, но това не можеше задължително да се приема като доказателство за вина.

— Така да бъде — каза Амброуз. — Водете ни, господин Кар.

Това бе започнало преди години като експеримент, а сега вече се беше превърнало в част от похватите, които Тони ползваше, за да си проправи път в подобното на лабиринт съзнание на убиеца. Той постави две кресла едно срещу друго — всяко от двете попадаше в светлия конус на лъчите, хвърляни от две лампи. Той сядаше на едното кресло и задаваше въпрос. После ставаше и се преместваше на другото, за да даде възможния отговор. Сега, след като вече бе обработил в мислите си всичко, което бе могъл да възприеме от документацията по случаите, беше настъпил моментът за тази процедура.

Опрял лакти на коленете си и брадичка върху свитите си юмруци, той се взираше в празното кресло пред себе си.

— Ти не вършиш това за удоволствие, нали?

Стана, отиде до другото кресло и се разположи на него отпуснато, с разтворени крака, с ръце на страничните облегалки. Помълча, после, със съвсем различен тон, доста по-плътен от нормалния му теноров глас, каза:

— Не. За мен това е мисия.

Отиде обратно на първото кресло.

— Каква е целта на тази мисия?

— Заличаване на кръвна линия.

— Чия кръвна линия? Защото подборът ти не е произволен, нали?

— Не, не е произволен. Вие просто все още не знаете каква е връзката.

— Аз не, но ти я знаеш. Нямаш основания да се съмняваш в нея, така ли?

— Нямам. Аз не бързам. Проверявам внимателно дали съм избрал точно обекта, който ми трябва.

Тони се върна на своето кресло и скръсти ръце.

— Защо това има такова значение за теб?

Този път мълчанието откъм креслото, което в неговите очи беше креслото на убиеца, бе по-продължително. Той се опита да потъне в мрака, да стигне до мястото, където тези убийства можеха да изглеждат обясними.

— Не искам те да се размножават.

— Следователно ги избиваш, преди да пораснат достатъчно, за да имат свои деца?

— Това е едната страна на въпроса.

— Въпросът е там, че те трябва да са последни в кръвната линия? Затова ли всички са деца?

— Точно така.

Тони се върна обратно на креслото си. Не можеше да прецени как да продължи от тук нататък. Имаше чувството, че всеки момент може да сграбчи нещо, което постоянно му се изплъзваше. Върна се в мислите си към жертвите, повика в спомените си лицата им и отново бе впечатлен от съществуващата прилика.

— Всички те изглеждат така, както ти си изглеждал някога — каза той предпазливо. — Затова си ги избрал. Вземаш жертви, които имат собствения ти образ.

Отново в другото кресло.

— И какво, ако е така?

— Унищожаваш собствения си образ — той поклати глава. Не можеше да разбере. — Но повечето серийни убийци искат да се обезсмъртят, да се прочуят. А ти правиш точно обратното. Искаш да заличиш себе си, но по някаква причини унищожаваш деца, които приличат на теб, вместо да убиеш себе си.

Беше наистина озадачаващо. И все пак имаше чувството, че е направил някакъв пробив. Често ставаше така в процеса на тези диалози. Не знаеше как го прави и какъв е точно механизмът на този процес, но по някакъв начин явно освобождаваше подсъзнателните му способности да разбере.

Засега не му беше ясно как последните му прозрения биха помогнали за залавянето на убиеца. Но знаеше, че ако успеят да го заловят, именно чрез тях ще успеят да го накарат да говори. А за Тони отговорът на въпроса „защо?“ беше може би дори малко по-важен от отговора на въпроса „кой?“.

Беше късен следобед, когато микробусът на Бил Кар спря насред някакъв пущинак. Амброуз беше удивен от абсолютната пустота наоколо. Бяха напуснали покрайнините на града едва преди десетина минути, но тук, в началото на безлюдната хълмиста област, човек оставаше с впечатлението, че Манчестър изобщо не съществува. Край тесния път се виеха стари стени, издигнати без хоросан. Отвъд тях се извисяваха склонове, покрити с остра трева. По склоновете се виждаха овце, които не проявиха никакъв интерес към тях. Между нивите се издигаха гъсти борови гори — очевидно садени и поддържани от местното лесничейство. Откакто се бяха отклонили по едно второстепенно шосе, което ги изведе на този път, не бяха срещнали нито една друга кола.

— Не разбирам — каза Амброуз. — Къде е къщата?