Вал Макдърмид - Скритият пожар

Телефонът на Пола завибрира, тя го извади от джоба си и установи с тръпка на задоволство, че се обажда Елинор Блесинг. Отдръпна се от групичката тийнейджъри от „Брусхил“, с които те двамата със Сам провеждаха безсмислен разговор, и притисна телефона към ухото си.

— Гледах новините — каза Елинор. — Предполагам, че денят ти е много напрегнат.

— Имала съм и по-леки дни — призна Пола, извади цигара от пакета и започна да рови за запалка в джоба си. — В такъв момент е добре да чуеш приятелски глас.

— Няма да ти губя времето, знам колко си заета. Исках само да попитам дали ще успееш да отделиш време за една късна вечеря?

Представата беше толкова прекрасна, че Пола едва не се разплака.

— С радост — въздъхна тя. — Ако под „късно“ разбираш нещо от порядъка на девет и половина, може и да успея. Ако не изникне нещо специално, налагащо среднощни акции, дотогава обикновено приключваме. Като казвам, че приключваме, имам предвид, че поне напускаме офиса.

— Добре тогава. Знаеш ли къде е „Рафаело“? Близо до едновремешния пазар за вълна.

— Виждала съм го, да.

— Ще запазя маса. Уговорката остава за девет и половина, ако не ти се обадя дотогава.

— Ще се видим довечера — Пола затвори телефона. Чувстваше се с пет години по-млада, бремето на събитията от близкото минало сякаш се свличаше от плещите й. Възвръщане — да, имаше усещане за нещо такова. Възвръщане на вярата, че е човек, способен да поддържа интимна връзка. Тя се извърна, развеселена от удивлението, изписало се по лицето на Сам Еванс, когато видя как мрачното й изражение се превърна във възторжено. О, вечерта обещаваше да бъде прекрасна.

А междувременно трябваше да разчисти една дребна работа — да се справи с хлапаците от Брусхил. Като се вземе предвид как се чувстваше сега, те имаха основание за безпокойство.

Наложи се Алвин Амброуз да пусне в ход цялото си умение да увещава, за да получи съгласието на Патърсън да участва в търсенето в Манчестър. Според инспектора това беше елементарна работа за по-нискостоящи служители, но Амброуз държеше да бъде на място в случай, че се натъкнеха на нещо интересно. Той подчерта, че една обещаваща следа би влязла така или иначе в неговата сфера на дейност, затова щеше да е по-добре да се заеме с нея незабавно.

— Разстоянието е по-малко от сто мили — беше настоял той. — Ако нещо възникне тук, включвам сирени и сини лампи, и ще пристигна по магистралата за по-малко от час.

Накрая Патърсън се беше предал.

Сега, когато наистина участваше пряко в обиколката по адреси, Амброуз не беше чак толкова ентусиазиран. Но това не го дразнеше. Отдавна беше приел факта, че по-голямата част от полицейската работа се състои в отмятане на скучни задължения. Беше пристигнал в Манчестър със списъка на петдесет и трите превозни средства с местна регистрация, които бяха влезли в Устър в деня, когато Дженифър Мейдмънт е била отвлечена и убита. Инспектор Анди Милуд го прие дружелюбно и му намери бюро в отдела за разследване на тежки престъпления. Беше му намерил и помощница — служителка от униформените, която работеше временно в криминалния отдел, за да прецени дали този вид работа я устройва. Тя щеше да шофира, за да не се затруднява Амброуз с непознатите улици, и щеше да присъства на провежданите от него разговори. Милуд представи нещата така, сякаш му предлагаше несравним асистент, но Амброуз беше наясно, че начинаещият служител е най-нисшата форма на живот, която можеха да му пробутат. А също и с това, че тя трябваше не толкова да му помага, колкото да държи под око външното лице. Е, все пак и това беше по-добре от нищо.

— Считаме, че извършителят на убийствата се занимава професионално с нещо, свързано с компютри или компютърни технологии — каза Амброуз. — Но това е предположение, а не категорично твърдение, затова е по-добре да не действаме предубедено. Интересува ни дали тези хора имат алиби за времето на престоя си в Устър. Какво са правили, къде са ходили, с кого са се срещали.

— Добре, шефе — отвърна помощничката му. Беше ниска и набита, краката й бяха несъразмерно слаби, гъстата й синьо-черна коса и блестящите тъмносини очи смекчаваха малко ефекта от грозноватото й лице. Амброуз чувстваше, че присъствието му малко я притеснява, но не можеше да прецени дали това се дължи на факта, че е външен човек, или на цвета на кожата му. — Районът е доста ясно обособен. Тук има предимно викториански редови къщи и големи къщи близнаци, много от които разделени на апартаменти, които сега са обитавани предимно от студенти.