Вал Макдърмид - Скритият пожар

— А разговаря ли с него? — намеси се Пола.

Последва ново свиване на рамене.

— Може и да съм.

— Без „може и да съм“. Разговаря ли с него?

— Ами Ибрахим го попита къде отива, а пък той каза, че щял да се вижда с приятели. Само че на нас ни беше ясно, че той няма приятели и че лъже, разбирате ли? Затова Ибрахим взе да го майтапи, че си измисля.

— Дискретният чар на буржоазията — измърмори Сам.

— К’во?

— Нищо. И какво каза Нийл, когато Ибрахим взе да го майтапи?

Ахмед зачопли с пръст в ухото си, после огледа пръста си.

— Ами нямаше много време да отговори, защото тогава пристигна колата, нали така?

— Кажи за колата — обади се Пола.

— Беше сребрист металик.

Пола зачака, но момчето мълчеше.

— И какво още? Трябва да си забелязал още нещо.

— Какво да й гледам — купчина тенекии. Беше сребрист металик, комби. Средно голяма. Някаква пълна нула — нищо интересно нямаше в нея.

Естествено.

— И какво стана после?

— Шофьорът отвори прозореца и каза нещо от рода на „Ти си Нийл, нали?“.

— Сигурен ли си, че се обърна към Нийл по име?

Ако Ахмед беше прав, това доказваше, че появата на колата не е била случайна.

Той подбели презрително очи и отвърна провлечено:

— Нали това казах? Със сигурност каза името на Нийл.

— А после? — намеси се Сам. На Пола й се прииска да си беше мълчал, почти съжали, че не водеше разпита с някой детектив от Южната регионална полиция, когото можеше да респектира и да накара да не се меси.

— Нийл се наведе към прозореца, затова не можах да чуя какво си говореха. Нийл питаше нещо в смисъл откъде оня е знаел, че ще бъде на тази спирка. Но не можах да чуя какво отговори шофьорът.

Пола се питаше защо ли винаги става така — една стъпка напред, една настрани и една назад.

— А как говореше шофьорът?

Ахмед направи гримаса.

— Какво искате да кажете?

— С акцент ли говореше, какъв беше гласът му, тънък или плътен? Като образован човек ли говореше или не?

Пола виждате, че Ахмед полага усилия да си спомни. Което означаваше, че отговорът му вероятно нямаше да има особена стойност.

— Ами не беше много плътен глас. Просто обикновен — говореше като всички тук наоколо. Но малко както говорят възрастните, като моите родители, не като някой от нас.

— Успя ли да видиш как изглежда?

— Всъщност не. Носеше бейзболна шапка. Косата му беше кестенява, дълга, стигаше до яката му.

„Вероятно перука“.

— А каква беше шапката? Помниш ли цвета? Имаше ли нещо написано на нея?

— Беше в сиво и синьо. Не обърнах внимание, разбирате ли? Какво ме е грижа — някакъв тип спира колата и разговаря с друг, когото кажи-речи не познавам, за какво ми е да се занимавам с тях? — той отново се облегна на стола си и въздъхна. — Ама че шибана работа е това, да вися тук.

— И какво стана после? — попита Пола.

— Нийл се качи в колата и заминаха нанякъде. Точка.

С което се сложи точка и на тази част от показанията на Садък Ахмед, която би могла да бъде полезна за разследването. Задържаха го още малко, докато сравниха записките си с другите разпитващи, чиито резултати бяха още по-оскъдни. Нямаха повод да задържат по-дълго Ахмед или Мусауи, затова ги пуснаха да си вървят. Пола ги изпрати с поглед. Двамата се движеха наперено по улицата, с нахлупени на главите си качулки и смъкнати наполовина джинси.

— Понякога имам чувството, че само отброявам дните до пенсия — каза тя уморено.

— Не си струва — отбеляза Сам. — Винаги ще ти се виждат прекалено много. Дори да е останал само един.

Часовете на денонощието започваха да не достигат на Тони. Карол му се беше обадила веднага след като напусна жилището на Блейк. Каза му, че незабавно ще се обади на Стейси, за да й нареди да допусне Тони до файловете с данни по разследваните от тях случаи. Предаде му и последната реплика на Блейк, но това не му направи впечатление. Открай време не се вълнуваше от въпроса кой ще плати сметката. Това, което го интересуваше, беше да се добере до данните, които щяха да му помогнат да състави портрета на убиеца.

Само че толкова обемна информация можеше да бъде както благословия, така и проклятие. Стейси му изпрати кодовете, така че той можеше да влиза директно във файловете им. Но количеството необработен материал, натрупан в резултат на три последователни издирвания на изчезнали лица, завършили с откриването на труповете им, беше наистина огромно. Дори само изчитането на всички файлове щеше да му отнеме дни. За щастие съществуваха и резюмета на докладите, съставени, за да могат хората на Карол да имат по-ясен общ поглед върху случаите. Решението да се ориентира към тях имаше и отрицателна страна — в пресяването на данни можеше да са били пропуснати важни подробности. Всеки път, когато нещо събудеше любопитството му, се налагаше да се върне към оригиналния доклад, за да узнае всичко, което е било казано или направено във връзка с интересуващите го данни.