Вал Макдърмид - Скритият пожар

Беше намерил най-подходящите думи, за да я спечели — затова и беше дошла с него тук. Вместо да се наспи или да прочете докладите, които идваха от различните полицейски подразделения, стърчеше зад гърба на Сам на прага на някаква къща, във връзка с датиращо отпреди четиринайсет години разследване, по което разполагаха с много ограничени улики.

— Не си е вкъщи — измърмори тя.

Точно в този момент някой запали лампа в антрето. Сам й се усмихна тържествуващо, но веднага след това придоби изражение, подходящо за среща с човека, който отвори вратата.

Ако се съдеше от снимките в досието, времето се беше отнесло милостиво с Найджъл Барнс. Макар че беше на четиридесет и три години, нямаше и следа от сиво в гъстата му, буйна руса коса, с която напомняше на Майкъл Хезълтайн в разцвета на неговата кариера, когато всички го наричаха „Тарзан“. Кожата му беше гладка, нямаше торбички под очите, не се забелязваше никакво отпускане на кожата около челюстта. Линията на устата и брадичката му говореха за безхарактерност, носът му беше прекалено месест, но все пак явно успяваше да поддържа тази представителност, с която разполагаше. Според Карол приличаше на мъж, който посвещава повече от допустимото време на козметични процедури. Той ги изгледа учтиво и озадачено.

— С какво мога да ви помогна?

Карол представи себе си и Сам.

— Боя се, че имам лоши новини за вас, господин Барнс. Струва ми се, че ще е по-добре във всяко отношение да влезем.

Чертите му сякаш се вкамениха. Устните му почти не се движеха, когато произнесе:

— Намерили сте ги.

Карол кимна.

— Да, намерихме ги.

— Къде? — той поклати глава, сякаш още не можеше да възприеме станалото.

— Където сте ги оставили — каза Сам хладно и рязко.

Барнс отстъпи назад в инстинктивен опит да се скрие зад вратата.

— Не разбирам — каза той. — Какво искате да кажете?

Сам пристъпи напред и сложи крак на прага.

— Искаме да дойдете с нас в полицейския участък, за да отговорите на някои въпроси.

Барнс отново поклати глава.

— Да не сте се побъркали? Казвате ми, че сте открили телата на жена ми и дъщеря ми, и искате да идвам с вас в участъка? Третирате ме като заподозрян?

— Не съм споменала нищо за тела — подчерта Карол. — Казах само, че сме ги открили.

Барнс присви очи.

— Казахте, че носите лоши новини. Надали бихте се изразили така, ако ги бяхте открили живи и здрави в Брайтън.

— Съществуват различни видове лоши новини. Вие незабавно решихте, че говоря за жена ви и дъщеря ви. Моля, вземете си палтото, господин Барнс. Ще бъде много по-удобно да поговорим в участъка, отколкото на прага на дома ви.

— Нямам намерение да идвам с вас където и да било — той се опита да затвори вратата, но Сам му попречи. Мускулите му бяха значително по-яки от тези на Барнс, който явно поддържаше фигурата си с фитнес, но не му достигаше сила.

— Можете да дойдете доброволно, в противен случай ще се наложи да ви арестувам — каза Карол.

— Да ме арестувате? — повтори Барнс с привидно недоумение. — В случая аз съм потърпевш.

Той продължаваше да подпира отвътре вратата.

Карол извърна очи към небето.

— Найджъл Барнс, арестувам ви по подозрение, че сте възпрепятствали работата на полицията. Имате право да мълчите. Но ако по време на разпит премълчите данни, на които по-късно ще разчитате пред съда, това може да се отрази зле на защитата ви. Всичко, което кажете, може да се ползва като доказателство пред съда. Сам, сложи белезниците на господин Барнс.

Барнс отстъпи рязко назад, така че Сам залитна и не се просна на земята само благодарение на това, че се вкопчи в последния момент в рамката на вратата.

— Всичко това не е необходимо — каза той с усилие. — Отивам да си взема палтото.

— Сам, върви с него. Арестуван сте, господин Барнс — подвикна Карол след тях.

Изминаха двайсет минути, докато го закарат обратно до участъка, а се наложи да чакат и още един час, докато се появи адвокатът му. Карол беше толкова уморена, че й се искаше да положи глава на бюрото и да заплаче. Поне разпитът щеше да бъде воден от Сам. Той си мислеше, че тя му прави услуга, отчитайки работата, която бе свършил по случая; а всъщност тя се съмняваше, че ще събере сили да проведе разпита както трябва. Единствената приятна изненада беше третият опит за профил, съставен от Тим Паркър, който тя откри, докато чакаха да започне разпитът. Докато го четеше, усмивката й ставаше все по-широка. Ето как бе решил да постъпи с него Тони. Вероятно решението да му се даде възможност да учи още беше по-правилно от варианта да му откъсне едната ръка и да го удари с нея, към който я бе тласкал първоначалният й порив. На Тони винаги можеше да се разчита, че ще намери правилния подход.