Вал Макдърмид - Скритият пожар

А сега Карол можеше само да се моли Сам да направи същото.

Сервитьорът предложи кафе — двете жени си поръчаха еспресо. Елинор срещна погледа на Пола и се разсмя:

— Лекарите и ченгетата са единствените хора, които могат да пият еспресо след вечеря, без да се притесняват, че няма да могат да заспят.

Пола й отвърна с ленива усмивка, която се разля по лицето й като мармалад по лицето на доволно хлапе.

— От друга страна, аз рядко имам основателен повод да оставам будна.

— Аз също — Елинор допи червеното си вино и въздъхна доволно. Тази вечер тя като че ли бе отхвърлила умората от работата. Беше успяла да сплете косата си на плитка, а после да я вдигне на кок, и да облече морскосиня копринена блуза, която караше очите й да блестят като скъпоценни камъни. Елинор сияеше, сякаш озарена от някакъв вътрешен източник. Пола си каза, че дори кожата й блести. Удивляваше се на късмета си.

— Благодаря, че отдели време да се видим — допълни Елинор.

— Както вече казах, все пак и на двете ни се налага да се храним. А точно тази вечер няма какво друго да правя, освен да препрочитам показания на свидетели, докато стана кривогледа. Радвам се, че и ти се оказа свободна.

— Дори д-р Денби освобождава понякога робите си.

Кафето пристигна — беше силно и горещо, и те му се наслаждаваха в мълчание.

Пола не помнеше кога за последен път е прекарвала такава спокойна вечер. Беше въплъщение на всичките й желания, но тя все още не можеше да забрави старата полицейска максима: надявай се на най-доброто, очаквай най-лошото. И все пак този път като че ли беше улучила в десетката. Разговорът течеше непринудено. Имаха сходни вкусове по отношение на музиката, интересите им по отношение на четенето съвпадаха дотолкова, че да могат да обменят мнения, и по отношение на филмите имаха еднакви предпочитания. И двете обичаха червено вино и червено месо. Елинор дори си призна, че понякога си позволява да изпуши по някоя цигара.

— Не повече от две седмично — бе казала тя. — С чаша уиски преди лягане.

— Ако можех да пуша така, щях да съм доволна — каза Пола. — При мен е или всичко, или нищо. Иска ми се отново да се откажа, но ми е ясно, че още не мога да събера сили.

— Спирала ли си да пушиш преди?

— Да. Справях се доста добре, докато… Но това е дълга история. — „И не ми се иска да я разказвам, докато не се убедя, че между нас наистина ще възникне нещо“. — Мога да ти предложа петсекундната версия. Убиха един мой приятел — всъщност колега, но бяхме и приятели.

„Аз също едва не умрях, но тази вечер не искам да стигам дотам“.

— Съжалявам — каза Елинор. — Сигурно ти е било трудно. Странно колко често смъртта на близки хора ни подтиква към самоунищожително поведение.

Пола беше положително впечатлена и благодарна, че тя не каза нищо повече на тази тема.

Сега, когато допиха кафето и си поделиха сметката, между двете възникна осезаемо напрежение. Пола изпитваше желание да докосне кожата на Елинор, да изпита усещането, че между пръстите им потича електричество. Не че искаше да прибързва. Имаше прекалено много задръжки — по отношение на себе си, не на Елинор.

Леден вятър връхлетя срещу тях, когато излязоха от ресторанта.

— Божичко, като че ли идва откъм Северния полюс — възкликна Елинор. — Кога успя да стане толкова студено? Когато дойдохме, времето беше доста меко.

— Времето лети, когато човек се забавлява. Всъщност вече е сряда.

Елинор се засмя и хвана Пола подръка.

— Знаеш ли какво ми се иска най-много сега?

Пола почувства някакво стягане в гърдите. Изпитваше смесица от наслада, желание и страх.

— Прекалено добре съм възпитана, за да предположа — отвърна тя.

Елинор стисна ръката й над лакътя.

— Харесва ми това, че не си самонадеяна. А освен това много ми се иска да се опознаем по-добре.

— Да — отвърна Пола предпазливо, питайки се как ще се развият събитията нататък.

— И не ми се иска вечерта да свърши сега. Знам, че е късно, но би ли дошла с мен у нас — да пием по още едно кафе и да поговорим?

Двете спряха за миг под тентата на някакъв магазин.

— Бих искала да дойда — отвърна Пола. — Много, много бих искала. Но моля те, не ме разбирай погрешно. Каниш ме на кафе и наистина нещата не бива да стигат по-надалеч. Утре рано сутринта трябва да бъда в офиса, да съм отпочинала, да съм успяла да взема душ и да се преоблека.

Елинор се засмя.

— В такъв случай ще е по-добре да отидем у вас, не мислиш ли?

И преди Пола да успее да отговори, Елинор я притегли към себе си. За Пола мигът беше вълшебен. Тялото й трептеше, ушите й писнаха. Стори й се, че чува тих стон и осъзна, че е простенала самата тя. Искаше й се тази целувка да продължи безкрайно.