Вал Макдърмид - Скритият пожар

Адресът, на който бяха изпращали сметките за картата, беше именно в това селище от каравани. И това беше последната следа, до която Стейси и Сам съумяха да се доберат в издирването на Хари Сим. Резултатът от всякакви издирвания в интернет, телефонни обаждания в данъчните служби, в банки и компании, издаващи кредитни карти, беше една голяма, тлъста нула. Което всъщност не беше чак толкова учудващо, ако се има предвид, че през последните четиринайсет години Хари Сим най-вероятно бе лежал на дъното на езерото Уостуотър.

Сам почука на вратата на администрацията и влезе, протегнал напред ръката, в която държеше полицейската си карта. Зад бюрото в стаята седеше някакъв човек и играеше игра на думи на компютъра. Той вдигна очи към Сам, спря играта и се изправи тежко. Беше едър мъж, минал петдесетте, чиито мускули бяха започнали да се превръщат в тлъстини. Пясъчножълтата му коса беше започнала да посребрява, а явно беше и прекалено суха и твърда, за да могат през нея да минат четка или гребен. От продължителното излагане на просмукания със сол въздух и силните ветрове кожата на лицето му беше заприличала на пергамент. Беше спретнато облечен с вълнена риза, яркочервен пуловер и тъмносиви кадифени панталони.

— От полицията? — каза той и кимна за поздрав.

Сам се представи и човекът го изгледа учудено.

— Чак от Брадфийлд? — попита той. — Доста път сте били. Аз съм Брайън Карсън. Селището е мое. Аз съм собственикът.

— Отдавна ли живеете тук? — попита Сам.

— От 1987-ма. Работех в една печатница в Манчестър. Когато ме съкратиха, дадох цялото обезщетение, за да купя това място. Никога не съм съжалявал за решението си. Това е чудесен живот.

Тонът му подсказваше, че е искрен, което озадачи Сам. Не можеше да си представи по-досадно занимание.

— Радвам се, че е така — отвърна той. — Защото човекът, който ме интересува, е живял тук преди четиринайсет-петнайсет години.

Карсън го загледа с интерес.

— Да му се не види, това е доста отдавна. Ще трябва да се поровя в архивите — той се извърна и посочи вратата зад себе си. — Тук държа старата документация. Не че ми се налага да прибягвам до папките. Смея да твърдя, че познавам наемателите си. Не тези, които идват тук на почивка, а другите, които не местят караваните си — познавам всички тях. Какво се е случило, та да ви накара да търсите някого след толкова много години?

Сам му отправи онази уморена, малко тъжна усмивка, с която обикновено печелеше хората на своя страна.

— Съжалявам, но нямам право да обсъждам случая. Нали знаете как стоят нещата.

— О! — Карсън явно беше разочарован. — Ами щом не може, не може. И така, как се казва човекът, който ви интересува?

— Хари Сим.

Лицето на Карсън просветна.

— О, спомням си Хари Сим. Тук той се набиваше на очи. Повечето от дългосрочните наематели са доста възрастни хора, пенсионери. Или пък семейства с малки деца. А Хари беше различен — неженен, над трийсетте, струва ми се. Живееше много затворено. Никога не идваше, когато се събирахме на барбекю, караоке или нещо подобно. А и караваната му беше в самия край на селището. Оттам няма кой знае каква гледка, но пък така си беше осигурил тишина и спокойствие. Поначало най-трудно се намират наематели за местата на края, защото оттам не се вижда заливът — той се усмихна смутено. — А при такова име като нашето, хората очакват именно това, изглед към залива 21 21 Bay View (англ.) — изглед към залива. — Бел.прев. .

— Предполагам — отвърна Сам. — Казвате, че е живеел сам. Вероятно не си спомняте дали са го посещавали много хора?

Изражението на Карсън внезапно се промени и той отвърна унило:

— Проблемът не е в това, че не помня. Просто не знам. Като се има предвид, че живееше в самия край на селището, би било много трудно да се види дали някой идва при него или не. Освен това, макар че сега сигурно е трудно да се повярва, през лятото тук е лудница. За мен не би било възможно да следя нечии посетители, освен ако не идват в някоя от караваните, които мога да видя оттук, през прозореца.

— Разбирам. А имахте ли често вземане-даване с него?

Карсън стана още по-мрачен.

— Не. Разбира се, разговаряхме, когато сключвахме наемния договор, уговаряхме условията. Но с това всичко приключи. Никога не се е отбивал просто да побъбрим. Идваше само ако възникнеше някакъв проблем, а тъй като ние се гордеем с това, че пестим проблемите на наемателите си, почти не го виждахме тук.

Сам почти беше готов да съжали човека, който явно имаше голямо желание да помогне, но не можеше да му каже почти нищо. Само че незнанието на Карсън щеше да постави Сам в неизгодна позиция.