Андрей Велков - Български психар

Арнолд грейва, а аз пак се озовавам във въздуха и ребрата ми заплашително стигат до границите на еластичността си. Тонката ми се хили отдолу и казва:

- Пешо, ей това ще е баш истинската Хаус ъф пейн май?

Най-накрая Арни ме пуска и аз го оставям с братоците му и още няколко души, които Тонката е повикал да разтоварват камионите в подземието вече през този вход в ремонтираното мазе на ремонтираната къща. Системата сега се движи, без да се намесвам. При мен идват само ако има някакъв голям проблем, а това почти не се случва. Прилича малко на стратегическа компютърна игра - първо започваш с малко, строиш, правиш си войници и работници, събираш ресурси и после всичко расте и започва да се движи само, ти само подаваш насоки кое и къде да се строи. Това, естествено, свършва, когато те нападнат лошите. Само че, когато при нас нападнат лошите, те няма да знаят, че аз съм готов и ги чакам. Хващам едно такси и отивам на обяд с Пирдопски. Не ходя с охрана, защото почти никой не знае кой съм. Обличам се както се обличам винаги, добре, вече не са ми скъсани обувките и дрехите са ми по-нови, но не съм се променил особено. Много ме кефи, че мога да си купувам колкото си искам книги, и тесният ми апартамент до ресторанта започва да се затрупва.

Стивън Кинг е казал, че да си богат, означава да можеш да си купиш книгата в деня, в който излезе. Може би разликата във възприемането на живота, когато ти влязат големи пари, е свързана с това дали като малък вкъщи си слушал „Пинк Флойд“ и Жан-Мишел Жар или Лепа Брена и Хисарския поп.

Няма задръстване и стигам в ресторанта по-рано. Сядам и си поръчвам чаша вино. Паля си и едно тънко козче, което издърпвам за норматив, и никой не се усеща. Ресторантът е бая лъскав и се чувствам леко не на място, прекалено е бяло и светло, а хората са страшно изкуствени. Може би така ми се струва от коза де. Влиза Пирдопски и започва да върти дебелите си телеса, за да ме намери, и аз му махвам. Той се доближава с достолепна походка към масата.

- Какво прави моят млад, но изключително предприемчив клиент? - отпуска се на стола, който заплашително изпуква.

- Аз съм добре, адвокат Пирдопски, а вие?

Той започва да ми говори за някакви случки на дъщеря му в гимназията и аз спирам да го слушам, защото ми е скучно. Поръчваме си някакви безумно скъпи вина и ястия от морската кухня и чак когато хапваме, аз започвам разговора, който е причина за срещата ни.

- Адвокат Пирдопски, вие имате необятна мрежа от контакти, предполагам?

Адвокатът кимва, усмихва се, но свинските му очички си остават стоманени.

- Как бихте постъпили, ако имате намерение да разширите бизнеса и бихте искали да получите информация за конкуренцията си, което потенциално би ви дало стратегическо преимущество?

Пирдопски се засмива: - Млади приятелю, наистина ценя начина, по който се изразявате. Навярно имате предвид лица или организации, които се занимават с промишлен шпионаж - поглежда ме с усмивка, - или по скоро, във вашия случай, дори леко може да пропуснем думата „промишлен“?

Аз му връщам усмивката, но не му отговарям. Той отпива от виното си, попива устни в салфетката, вади телефона си, набира номер и когато от другата страна му вдигат, казва:

- Здравей, брат Николай, брат Явор те безпокои. Удобно ли е? - Пак пийва от виното, изпива го и ми сочи въпросително бутилката. Аз поръчвам още една. - Братко, с един младеж съм на обяд, кажи ми кога си свободен, за да се видите, нуждае се от услугите на твоята фирма. - Заслушва се за момент и затваря.

- Ще ти дам един телефон, обади се утре в ранния следобед, за да се разберете.

Това и ми трябва. Благодаря на адвоката и после изкарваме оше един приятен час, пиейки нечовешки скъпо бяло вино. Аз после се отбивам през „Блейз“ и се опуквам на бара като пич, заговарям се с някаква много симпатична девойка, с която после се прибирам в Квартала.

Когато се събуждам, тя е в кухнята и прави палачинки. Направила е и кафе. Каква сладурана. Сложила си е една моя тениска и без грим изглежда дори по-красива от снощи. Аз се усмихвам и й подавам официално ръка.

- Петър.

Тя се усмихва, прави реверанс и казва тържествено: - Гери. - После се засмива.

Желязна мацка, харесва ми как се усмихва. Като я гледам, си спомням някои сцени от през нощта - всъщност цялата ми харесва. Отпивам от кафето, паля цигара и целувам мацката. Тя се усмихва пак и отвръща на целувката ми. Мирише на цветя. Хапваме, после се напушваме и се изчукваме, после пак хапваме и пак се изчукваме. Става обяд. Гери се надига и пали две цигари. Подава ми едната.