Андрей Велков - Български психар

- Аз лично знам колко пари са лекарствата на дядо ми. Когато си ги купи, му остават сто лева. С тези сто лева той трябва да живее един месец. Ако извадим сметките, без да смятаме парното, му остават някъде под левче на ден за храна.

Мишо се разпалва и трясва бутилката си нервно в масата, като за малко не я счупва.

- Миме - провиква се, - донеси още десет бири. Пешо, ти искаш ли още една? - пита ме. -Значи, Миме, донеси единайсет. Донеси и три, не, донеси пет плата мешана скара.

Мишо ме поглежда и в погледа му няма нищо весело.

- Копеле, еби му майката! Ти представяш ли си, това са нашите дядовци, а шибаните копелета не им дават шанса да си изживеят края на живота достойно, да му еба пичката майчина. Знаеш ли, че дядо ми не е ял месо от шест месеца... - успокоява се малко и сяда. Отпива и млъква за момент.

Старците гледат гордо в полупразните си бутилки и също мълчат. На мен в този момент ми светва - Михаил не само е седнал с дядо си, Михаил в този момент наема дядо си и неговия антураж в бригадата.

Идват другите бири и всички си казваме наздраве. Липсва ми дядо ми. Той имаше една приказка, която повтаряше често: „Дълг на всеки български гражданин е да умре, преди да настъпи пенсионната му възраст“. Великански лаф!

- Идеята ми е, че при нас определено работа се намира. Деликатният момент е, че работата е незаконна и опасна. Засега е спокойно, но това няма да продължи вечно. Ще ви даваме по петстотин лева заплата на месец и ще има бонуси - поглежда ме въпросително. Аз кимвам. Не му разбирам цялата схема, но явно има план, а аз му имам доверие.

Идва храната и Мишо става.

- Дядо, хапнете вие сега едно хубаво. Аз черпя - поглежда към другите пенсионери. -Г оспода, нали ще ни извините, трябва с колегата да обсъдим едни неща в офиса.

Той става и аз го следвам. Бърка в един шкаф и вади бутилка бърбърн „Четири рози“, сипва в две чаши и пали цигара. От заличката долитат звуците на усилена тренировка, като от време на време се чува буботещият глас на Долф. Аз вземам подадената ми чаша и сядам. Мишо мълчи така още малко и ме поглежда.

- Разбираш ли?

- Разбирам само една част. Трябва да ми кажеш още.

- Копеле, с дядо ми онзиден седнахме да си поговорим. Хванах се за главата буквално за какво става дума. Айде, ние сме задружно семейство и си помагаме, ама има хора, които са напълно сами. Ти представяш ли си какъв живот живеят с тези мизерни пенсии? Това са старите на държавата ни, докарали са ги до тотално оскотяване. Не е правилно това.

- Факт, Мишка, много неща не са правилни тук. Системата е фундаментално сбъркана.

- Така е, копеле - не ме оставя да продължа, - и гледай к’во става. Дядо ми ме пита дали не мога да му намеря работа някъде, нямало значение каква, само да си докарвал някой лев, че му било тъпо да му помагат. Нали е горд човек, какви неща е преживял и сега не иска да зависи от никого... В този момент пък вие бяхте вече няколко дни на море, един дришльо от дилърчетата нещо тръгна да се прави на отворен и да продава „шано“. Сега е с два счупени крака и отрязани уши. И се сетих, че работа около нас колкото искаш. Сетих се, че ако взема дядо ми, той ще е много по-точен и много по-читав от някакви квартални помияри. После питах дядо ми дали може да ми намери още хора и той каза, че може да ми намери колкото искам.

Тръгвам да казвам нещо, но Михаил не ми дава шанс.

- Копеле, и го сметнах. Колкото и хора да вземем, сме на далавера. Няма вече чужда дилърска мрежа, няма двайсет процента търговска отстъпка. Дядовците, а защо не и бабичките, ще продават материала, ще се групират по двойки, за да не се мъчат, и малко по малко ще сменим дилърите с наши дистрибутори, които бачкат към „Звеното“. Само разпределителите ще оставим, ония първите от склада, четиринайсетте парчета, и то ще оставим от тях само тези, които са читави и нямат издънки.

Пак се опитвам да си отворя устата, но Мишо скача.

- И последно, копеле. Сметнах всичко. На страшна далавера сме. Бях написал всичко на един лист, ама го затрих някъде и ще трябва да ми се довериш. - Изпива си чашата на екс и щедро си сипва нова.

Аз вече и не се опитвам да говоря. Не точно това имах предвид, като казах, че предоставям на моите хора оперативна самостоятелност, но планът наистина е добър и може да се получи. Лудият самбист ме поглежда и в очите му гори огънче. Как да не го обичаш този психопат като брат?

Спас се появява от залата. Цялото му лице е в кръв и е с два избити предни зъба. Въпреки това се хили широко.