Български народни вълшебни приказки

Имало едно време един царски син. Той изградил хубава чешма, от която течало не вода, а мед и масло. Направил я, за да идват момите и да си наливат мед и масло, а той да си избере най-хубавата от тях и да се ожени за нея. На чешмата най-напред дошла една старица. Тя носела всички съдове — големи и малки, които имала вкъщи. Напълнила първо с мед и масло големите съдове, след това малките, а най-накрая извадила и яйчени черупки. Напълнила една черупка и я подпряла с две камъчета, за да не падне. После взела да пълни друга черупка, а царският син стоял отстрани и гледал. Станало му смешно и решил да се пошегува със старата жена. Взел едно камъче, хвърлил го и строшил пълната черупка. Старицата много се разсърдила и в гнева си го проклела:

— Да се ожениш, синко, за неродена мома!

Всички моми идвали на чешмата да си наливат мед и масло. Царският син ги гледал, но не могъл нито една да хареса. Изплашил се той и си помислил, че го е стигнала клетвата на старицата или че тя му е направила магия, за да му се виждат грозни всички девойки.

От ден на ден царският син ставал все по-замислен, посърнал и започнал да линее. Веднъж царицата го попитала:

— Защо си тъй тъжен, синко?

Царският син разправил всичко на майка си и й казал как старицата го проклела да се ожени за неродена мома.

— Кой знае, сине, къде има неродена мома? Ако я има някъде по света, само слънцето би могло да знае. То ходи по високо и гледа нашироко, трябва да я е виждало. Иди, синко, там, където залязва слънцето, намери го и го питай да ти каже къде има неродена мома, та да се ожениш за нея.

Стегнал се царският син за дълъг път и на сутринта тръгнал натам, където залязвало слънцето. Вървял, вървял, преминал през гори, планини, реки и поля и най-после един ден по пладне стигнал до широка река. Край нея растели големи разклонени дървета. А под тях пладнувало суро стадо. Овчарят спял под сянката. Щом царският син приближил, кучетата залаяли и се спуснали към него. Овчарят се събудил, скочил на крака, грабнал кривака и усмирил песовете. Бил едър, здрав, белобрад старец. Царският син му рекъл:

— Добър ден, дядо!

— Дал ти Бог добро, юначе! Какво те носи насам, дядовото? Оттук пътници не минават.

Разказал му царският син какво го е сполетяло и го попитал къде да открие слънцето, защото то може да му каже къде да намери неродена мома.

— Прегази реката тук, при брода, и изкачи ей това бърдо. Зад него има широка поляна, а сред поляната — градина. В тази градина е палатът на слънцето. Там човек не стъпва, но щом си тръгнал, иди и прави това, което Господ те е научил — рекъл му старецът.

— Да ти даде Господ здраве и спокойни старини! Сбогом, дядо!

— Иди си със здраве, юначе! — отговорил белобрадият старец и го благословил: — Да ти помага Господ и да сполучиш!

Царският син прегазил реката при брода, тъй както му казал овчарят, и тръгнал по бърдото.

Старецът засвирил с шарения си кавал оная песен, която овчарите свирят на стадата си, когато слънцето захожда. Овцете задрънкали с хлопките си и тръгнали по гласа на кавала.

Царският син изкачил върха на бърдото и пред него се разстлала равна поляна. Насред поляната имало зелена градина, а в нея — висок бял палат. Спуснал се царският син към градината и стигнал до портата на слънчовите двори. Тя била заключена, но той похлопал с големия си пръстен от сребро и портата се отворила. Насреща му излязла красива белокоса жена. Щом го видяла, тя много се изненадала.

— Добър ден, слънчова майко — рекъл момъкът.

— Дал ти Бог добро, синко — отговорила белокосата жена. — Тук, синко, човек не е стъпвал, но като ме зовеш слънчова майка, влез и ми разкажи какво те носи насам, докато не се е върнало слънцето.

И тя въвела госта в слънчовия дом. Вътре всичко греело като озарено от огън и блестяло като злато.

— Ти си уморен, синко! Виждам, че идеш отдалеч. Поседни и ми разкажи защо си дошъл — рекла слънчовата майка.

Царският син й разказал всичко — за чешмата, за клетвата на старицата и за дългия си път до палата на светилото, за да пита слънцето, което ходи по високо и гледа нашироко, не е ли виждало някъде неродена мома, та той да иде да я намери и да се ожени за нея.

— Добре, синко, ще питам сина си — казала му слънчовата майка, — но тъй като тук не е стъпвал човек, трябва да те скрия. Най-добре ще бъде да те превърна в игла и да те забода зад вратата. Слънцето след малко ще си дойде изморено, гладно, жадно и сърдито. Аз цял ден му готвя, синко, опекла съм му девет ялови крави и девет пещи кисел хляб. Дори аз не смея да му продумам, докато не се нахрани. Щом се навечеря, аз отново ще те превърна в човек и тогава ти ще му разкажеш защо си дошъл чак тук.