Български народни вълшебни приказки

Царицата непрекъснато молела царя да отсече дървото. Той не издържал на молбите й и един ден заповядал да отсекат ябълката.

Царицата се разпоредила да извадят корените и да изгорят цялото дърво. Не щеш ли, точно тогава при царицата дошла една бедна старица да я моли за къдели за предене. Тя водела и внучето си. Докато царицата разговаряла със старата жена, момчето взело една права гладка пръчка от отсеченото дърво, за да си играе с нея на конче. Царицата нищо не видяла. Детето си играло вкъщи с пръчката през деня, а вечерта я хвърлило под одъра и забравило за нея.

Баба му ходела да работи по чужди къщи и на следния ден заедно с внучето излязла и се прибрала у дома чак вечерта. Щом двамата влезли в къщата, много се зачудили, защото стаите били пометени и подредени, а гозбата къкрела на огъня. И всеки ден те заварвали къщата светнала, сякаш добра стопанка живеела в нея. Веднъж старата жена решила да се скрие и да види кой върши всичко това. Спотаила се в пруста зад вратата и зачакала. По едно време изпод одъра изскочило едно много красиво момиче и цялата къща грейнала, като че ли слънце изгряло. Запретнало се момичето, разшетало се, започнало да мете, да подрежда и да готви. Излязла бабата и го хванала. То се опитало да избяга и да се скрие отново под одъра, но не успяло.

— Чакай, бабиното, чакай! Не бягай! Нищо лошо няма да ти сторя — кротко занареждала старицата. Най-накрая придумала девойката и тя заживяла спокойно в нейната къща.

Купила бабата шарена хурка и костен гергеф на момичето и то често седяло до прозореца да преде и да шие.

Къщата на старата жена била край пътя. Един ден младият цар се разхождал и минал оттам. На прозореца той видял златното момиче, а цялата къща била обляна в светлина.

Заповядал царят да поканят в двореца на седянка всички девойки. Вечерта на седянката дошли всички моми, наредили се и насядали. Последно пристигнало златното момиче. Щом влязло, цялата стая грейнала. Девойките станали на крака и го поканили да седне. То седнало, седнали и другите, надянали къделите, запрели и запели. Царят и царицата дошли да ги слушат. Всяка девойка изпяла по една песен. Дошъл редът и на бабиното златно момиче. То рекло:

— Аз песни не знам да пея, но мога да разказвам приказки. Дайте ми един съд, пълен с маргарит, и един празен.

Царят наредил да донесат един съд, пълен с маргарит, и един празен.

Взело златното момиче едно зрънце маргарит и започнало: „Имало едно време един царски син, зрънце маргарит — и то пуснало зърното в празния съд. — Той изградил хубава чешма, зрънце маргарит, от която течало не вода, а мед и масло, зрънце маргарит…“. Така девойката разказала приказката за неродената мома, така както я разправихме дотук. Щом стигнала до циганката, която я прилъгала да слезе от дървото, за да я удуши и да я хвърли в кладенеца, на царицата й прилошало и излязла навън. А царят изслушал приказката докрай. Момичето рекло: „Сега неродената златна мома разказва приказката на седянката при царя“ — и пуснало последното зрънце маргарит.

Царят разбрал, че бабиното златно момиче е неродената мома, а циганката — царицата. На сутринта извикал жена си, дал й една торба и цигански дрипи и я изгонил от двореца. А после се оженил за златното момиче, за своята неродена мома, която бил търсил чак при слънцето.

Заживели двамата честито и си добили три момченца и две момиченца, хубави като златни ябълки.

Един ден слънцето закъсняло и тъкмо бързало да се скрие зад една голяма планина, когато страшна хала връхлетяла върху него и искала да го глътне. Слънцето се изплашило и спряло. Млад овчар видял халата, затичал се право срещу нея и с всичка сила я заудрял с големия си кривак. Удрял, удрял и убил халата.

— Благодаря ти, юначе! — рекло слънцето. — Ти ме спаси от смърт! Ела с мен — хем ще ме оправдаеш пред баща ми, че се забавих, хем той ще те награди, че ме спаси.

— Ще дойда, щом още ти трябвам — отговорил овчарят, — но не заради наградата. Искам да кажа на баща ти, че си закъсняло, за да светиш по-дълго на хората.

Тръгнали слънцето и овчарят към слънчовите палати. По пътя светилото рекло:

— Юначе, каквато и награда да ти дава баща ми, ти не я вземай! Поискай само буйния бял кон с черната опашка.

Стигнали те до палатите на слънцето. Всичко там греело с ослепителна светлина. Овчарят се скрил зад слънцето, за да не изгори и да не ослепее от блясъка.

— Защо идваш толкова късно? — скарал се слънчовият баща на сина си.