Паула Лайт - Българският „елит“ или циркът български

Напоследък България се тресе от безумен снобски делириум. В публичното пространство и то не само в жълтата преса непрекъснато се спрягат понятия като „елит“, „VIP“ персони и т.н. и т.н. А страната ни до скоро беше пролетарска и социалистическа и всички си бяхме „другари“, макар и някои да бяха по-велики другари от другите. В тази наша родина, ако проследим произхода си и се върнем с по няколко поколения назад, неизбежно ще стигнем до цървулите и здравата селска пот. Въпреки това, вече полудяха на тема по-специални, богоизбрани и важни личности, каймак на обществото. Ако се осмелиш да заявиш, че едни с нищо не са по-специални от другите, моментално те обвиняват в популизъм, който непременно е „евтин“. Та как да не се възмутят величията и елитарните персони на опита ти да кажеш, че в тях няма нещо особено специално, че няма обикновени и необикновени хора, а просто хора? Та нали те, нещастните, са пълзели, унижавали са се, крадели са, лъгали са и са измърсили душите си, за да се доберат до мечтания връх и да станат нещо по-специално от другите? Птицата дори не забелязва, че лети на високо. Виж за охлюва, ако допълзи до върха на едно дърво, това става най-великото постижение на света.

Казаното до тук съвсем не означава, че отричам изцяло съществуването на аристокрация. Да, има елит, има и аристокрация. Повярвайте, обаче, че тези, които принадлежат към нея истински, изобщо не намират за необходимо да го демонстрират, защото са земни, естествени, прекрасни. Възможно е хора, които са такива избраници, да имат благороден произход, възможно е и да нямат, но тяхната аристократичност и елитарност извира от достойнството, щедростта на духа, блясъка на интелекта.

По моите възгледи, произходът сам по себе си не означава нищо. Както казва Харпър Ли в „Да убиеш присмехулник“, това, че няколко поколения от дедите ти са клечали върху едно и също парче земя не те превръща автоматично в благородник. Нали всички произхождаме от Адам и Ева, чуди се детето, героиня в нейната творба. Тия, които претендират за благородство само заради дедите си ми приличат на картофите. Всичко ценно, което притежават, се намира под земята. Ще илюстрирам това свое отрицание само с един пример. Замайва ли ви с благородство, извисен дух и фин ум господин Симеон Борисов Сакскобургготски? Та той понякога трудно свързва няколко думи в приемливо изречение. Неприятно надменен е, което никога не е характерно за истинския благородник. Истинският благородник, също така, никога не проявява алчност и не би ограбил едното око на недъгавия или последната риза на бедния.

Не мисля, че и богатството е белег на елита. Традицията познава явлението „парвеню“, което сега изобилства в България. То е свързано с желанието шумно и просташки да демонстрираш богатството си. Нашите парвенюта издигат къщи като палати, правят пищни приеми, въпреки че не знаят с коя ръка се държи ножа и с коя — вилицата и бихте могли да ги заблудите, че извадените очи на няколко килограма копърка са чер хайвер.

Не те прави член на каймака на обществото и това, че си красива блондинка с пищна гръдна обиколка, било естествена, било от силикон, нито това, че си манекенка и имаш дълги бедра. С тези качества могат да се похвалят и сестричките от най-древния занаят, поне в по-изисканите градове на Европа като Хамбург, Стокхолм или Виена.

След като споделих с вас какво според мен не е аристократизъм, ще ви дам няколко примера какво смятам, че е истинското благородство, благородството на духа. Единият е исторически. Всички знаете, че Мария Антоанета е завършила живота си на гилотината. Преди това е прекарала в затвора дълги дни под опеката на ненавиждащото я трето съсловие. Била е принудена многократно да кърпи чорапите си, с усилие е поддържала личната си хигиена и, все пак, нито се е озлобила, нито е изпаднала в унизителни и сълзливи молби за милост. Просто тихо и спокойно е носела бремето си. Когато се е изкачвала към гилотината, неволно настъпила палача и му се извинила за това. Нейните съвременници споделят, че никога не е приличала толкова на кралица, колкото в ония дни.

Мой приятел, писател, ми разказа за срещата си в Москва с един обеднял дворянин. Живеел сам, сред дрипи и в мизерна квартира с една стаичка. Единствената ценна вещ, която притежавал, била сребърен самовар с много красиви инкрустации и гравюри. Приятелят ми се възхитил от красивата вещ и предложил да я купи. Човекът отговорил, че и да умира от глад не би я продал, защото е спомен от рода му, но, тъй като я е харесал гостът, с радост би му я подарил. Естествено, писателят не приел самовара, но благородството на този човек го е впечатлило толкова, че никога не го е забравил.