Николай Райнов - Български приказки

Времето на приказките изглежда безвъзвратно отминало. Очарователните небивалици, засищали носталгията към красивото у толкова поколения, вехтеят и помръкват в климата на техническата ера. Златната ябълка губи фантастичния си ореол в един век, когато с баналното щракване на ключа можеш да запалиш в стаята колкото искаш златни ябълки, без да смаеш никого с това. Мечтата за бързоходните обувки се превръща в безсмислица при наличието на влакове и автомобили. Кристалните топки на магесниците, отразяващи далечни събития, слабо се различават от телевизора. И дори легендарният летящ дървен кон изглежда не приказен, а просто неудобен в сравнение с турбореактивните пътнически самолети.

Техническата ера е задминала приказките не само в примамливото, но и в страховитото. Някогашните фантазьори не са успели да измислят нищо по-ужасно от змея с 40 глави. Днес учените в лабораториите, без да прахосват въображение, създават водородни бомби с два пъти повече мегатона. Бедният приказен змей! Той изглежда безобиден като кученце дори пред най-дребната атомна бомба — оная, която разтвори огнената си гъба над Хирошима.

Наистина времето на приказките изглежда безвъзвратно отминало. Но понеже хората и днес по стар обичай раждат и възпитават деца и понеже дори у възрастния винаги остава нещо детско, приказки все пак са необходими. Само че това са вече други приказки. Те се именуват с модно сухия термин „научна фантастика“. Юнакът в тях е носител на докторска степен, маршрутът му е космичен, а необходимият за подвизите реквизит — ракетно-електронен. Всичко това е съвсем естествено. Човечеството, следвайки историческия си път, превръща бляновете си в реалности. Но една осъществена мечта не е вече никаква мечта, а мечтите са основната съставка на оная бляскава сплав, от която се отливат приказките. Нови мечти — нови приказки.

И все пак, когато в ръцете ти попадне една от ония книжки, с което някога майка ти те е приспивала, и когато — разтворил напосоки оръфаните страници — се запрепъваш с отвикнал поглед в „широките“ „ъ“-та и в „двойните“ „е“-та, случва се да забравиш, че си отдавна вече голям и много начетен, и да тръгнеш като малчуган по размотаващата се нишка на безхитростния разказ.

Откъде иде това обаяние на помръкналите образи, които дори в най-смелата си пищност са само белег за първобитността на отдавна минали времена? Може би туй обаяние е като обаянието на спомените от детинството: човек се любува на тия си спомени, вместо да се черви пред мисълта колко наивен и прост е бил като малък.

Сигурно е тъй. И най-върховното постижение на бегача шампион не те покъртва така, както те покъртва колебливото прохождане на детето. Защото в тоя външно неустойчив и плах, но всъщност изпълнен със страшен кураж порив, с който малкият човек прави първата си крачка към света, се крият в зародиш всички рекорди на дълго бягане.

И още нещо. Додето отмяташ самодоволно приказните чудеса, които отдавна са се превърнали в баналности на техниката, не може да не откриеш между тях някои най-ранни и най-пламенни блянове на човечеството, останали и до днес непостигнати. Докато пълната победа на правдата не обхване цялата земя, подвигът на юнака, който се бори за правда, ще ни вълнува. Докато красотата не се превърне в обичайна обстановка на делничния живот, красотата на сребърните гори и вълшебните замъци ще ни очарова. Докато щастието не стане законно притежание на всеки човек, приказките, които са кристализирал блян за щастие, ще ни увличат.

Така те ще продължават да живеят — и спомен, и копнеж едновременно.

Най-хубавите приказки са създадени от народа. Това, разбира се, не значи, че всеки човек от народа може да ти разкаже приказка. Добрият разказвач носи в себе си една рядка дарба: той притежава силата да вдъхва живот на приказните образи, съгрявайки ги с пламъка на чувството и въображението си. Той не е механичен говорител на колектива, а творец, който влага в повествованието, което му е завещано, цялото богатство на собствената си душевност.

Хилядите разказвачи на старите времена са си отишли, без да ни оставят имената си. Но литературата е запазила имената на някои от техните наследници: Шарл Перо, братята Грим, Андерсен, Вилхелм Хауф, Афанасиев. Нашата литература също има свои разказвачи на приказки. Такъв е Николай Райнов.