Николай Райнов - Скритото съкровище (Бретонска приказка)

Имало един цар. Той царувал в Земята на скъпоценните камъни. Имал само една дъщеря — много хубава, по-хубава от всички моми, за които разказват приказките.

Очите й били по-сини от всички каланти в онова царство, устата й — по-червена от всички рубини, зъбите й приличали на наниз от едри бисери, а погледът й светъл като блясъка на всички елмази.

Но по-скъпо от скъпоценни камъни било сърцето на княгинята. Защото тя била много добра, благородна и нежна, жалела нещастните, помагала на бедните, никому не казвала лоша дума, към всички била любезна. Засмее ли се, като че ли слънце изгрявало в двореца.

То се знае, че за такава хубавица, па и богата наследница на най-богатото царство на земята, мнозина искали да се оженят. От всички краища на света идвали момци да искат княгинята, но тя ги не харесвала. Най-сетне дошли трима: един княз от Юг, с големи черни очи и кадифен поглед, един едър мускулест и силен мъж от Север — синеок и русокос — и един момък със силна воля, искрен и честен, благороден и добър. Той се казвал Ив Бретонеца. Княз той не бил, но по юначество и сладкодумие надминавал всички князе.

Него харесала царската дъщеря. Само как да каже на баща си? Ами ако той я накара да се омъжи за княза от Юг или за царския син от Север? Тя знаела, че Ив Бретонеца не е от царско потекло.

След като поговорил с дъщеря си, царят рекъл на тримата момци:

— Княгинята ми съобщи, че ще си избере едного от вас. Неин мъж ще бъде оня, който намери съкровището, скрито в Сивия замък. Всекиму давам по една година срок — да го търси. Намери ли го някой — негово ще бъде и съкровището, и дъщеря ми.

Като чул това, князът от Юг, с кадифения поглед, си казал на ума:

„Аз не съм дошъл да искам княгинята заради нейната хубост, а заради богатството й. Хубави моми има много и по нас, па и навсякъде. Но няма по-богата от наследницата на Земята на скъпоценните камъни. А ето че ще мога да пипна още нещо — голямото съкровище в Сивия замък. Трябва да си опитам щастието.“

Князът от Север — русият и синеокият — си казал на ума:

„Аз съм богат и пребогат. Не съм дошъл да диря имане. Искам да се оженя за княгинята, защото е голяма хубавица: славата й се носи навред, всички казват: «Хубава като княгинята в Страната на скъпоценните камъни.» Щом е потребно да се намери скритото съкровище, ще се опитам да го намеря.“

А пък Ив Бретонеца си казал:

„Аз съм беден, но не ида за имот. Княгинята е много хубава, ала тя ми се харесва не толкова поради хубостта си, колкото поради добрината и благородството си. Затова ще гледам да намеря скритото съкровище.“

Пръв отишъл князът от Юг. Сивият замък бил мрачен и стар като тъмница. Обрасъл бил с дървета, храсти и буренак. По двора нямало цветя, а тръне и бодили. По стените бил напълзял бръшлян и повет.

Като влязъл в замъка, князът се уплашил. Вътре било студено, тъмно, прашно. Дошли дванадесет джуджета, облечени в сиви дрехи, поклонили му се и застанали мълчаливо. Малко след това се явило още едно — началник на другите — и рекло на княза:

— Ние сме твои верни служители. Какво ще ни заповядаш?

— Нищо — отговорил навъсено князът. — Когато дойде време за обед и вечеря, ще ми носите да ям, а вечер ще ми приготвяте леглото. Сега си вървете!

Джуджетата се изгубили, а князът от Юг тръгнал из замъка — да го разгледа. Стаите били много, напълнени с всякаква покъщнина — прашна, мръсна, посивяла. Под праха и паяжината предметите не могли да се различат.

Князът походил, па си казал:

„Всичко е мръсно тук. Не мога да се допра до нищо. Трябва да кажа на джуджетата да изнесат предметите вън, за да потърся съкровището. То ще да е в някоя от тези стаи.“

След това се качил на тавана. Там имало толкова прах и паяжина, че не могло да се влезе: Стъклата на прозорците били счупени. Като се отворила вратата, разхвърчали се прилепи, бухали, кукумявки.

— Не е тука съкровището — рекъл князът и побързал да затвори вратата.

Сетне слязъл в зимника. И там били натрупани всякакви мръсни предмети. Жаби скачали по камъните, мишки тичали, змии пълзели. Князът се уплашил.

— И тук не е съкровището — казал той, па се качил горе. Отчаял се още първия ден. Да живее в тая мръсота цяла година, му се виждало не по силите.

„Дано намеря утре съкровището, па да се измъкна оттука“ — рекъл си той.

Сетне заповядал на джуджетата да разчистят една стая и да му сложат там трапезата. Като похапнал, легнал да си почине. Поспал, па станал — да се поразходи по двора. Но се оказало, че вратата е заключена и ключът е у царя. Князът легнал пак. Търкалял се до вечерта. След това се навечерял добре и легнал да спи.