Николай Райнов - Български приказки

После сиромахът запитал стареца и за крушата.

— Когато идех насам — рекъл той, — седнах да се отморя под една круша. Дървото е зелено, край вода е, на добра земя расте уж, а цъфти, па не връзва: ни зърно плод нямаше на клоните й. Та искам да те питам от какво е това и дали така ще цъфти, без да връзва.

— Когато минеш на връщане край крушата — рекъл му старецът, — ти си затвори очите, па мини по моста и й кажи: „Крушо, изхвърли това, което е под тебе, и ще завържеш плод!“ — но недей се обръща назад.

Като узнал всичко, което му трябвало, човекът си тръгнал. Той се върнал пак по пътя, дето го бил срещнал пътникът. Като стигнал до крушата, тя го попитала какво му е казал за нея онзи, който отрежда сполуките. Сиромахът си затворил очите и минал по моста и чак след това рекъл, без да се обръща назад:

— Крушо, крушо! Изхвърли това, което е под тебе, ако искаш да завържеш плод!

И крушата тутакси разтърсила стъбло, напънала се и изхвърлила изпод корените си една голяма делва жълтици, па викнала на човека:

— Хей, човече! Ела вземи това, което изхвърлих!

Но той дори не се обърнал назад, а си продължил пътя. Оттогава дървото почнало да ражда круши: дотогава не могло да завърже плод, защото имало под него пари. А старецът бил поръчал на сиромаха да не се обръща — да не би да види жълтиците; защото той се бил родил през най-оскъдната вечер, та му се не падало на късмет да вземе тия пари.

По пътя момъкът видял по-натам овчаря и му казал това, което бил научил за него от стареца. Овчарят искал да му се отблагодари, като му даде една овца, ала сиромахът не приел.

— Не ми е на късмет — рекъл той. — През сиромашка вечер съм се родил, сиромах ще живея, додето не се оженя за оная мома, която е родена в четвъртата вечер.

Оттам човекът отишъл право в селото, за което му бил казал старецът, и се главил ратай в дома на момата. Той работил три години при баща й; всичко вървяло на добре и в края на третата година бащата го оженил за дъщеря си. Оттогава сиромахът почнал да се съвзема; работел усърдно и прилежно, работела и жена му; след година-две се сдобили с имот и забогатели, а след три-четири години станали най-богати в селото. Понеже жената била с добър късмет, и мъжът край нея печелел. Но когато и да го запитал някой за нещо от имота му, той все казвал, че не е негово, а на жена му.

— Чий е тоя кон? — питал го един съсед.

— На жена ми е.

— А оня, едрият вол?

— И той е на жена ми.

— А високата къща?

— И тя е на жена ми.

Никога за нищо не казвал: „Мое е.“

Веднъж се връщал от пазар с други хора; те минавали край нивите; видели една голяма и хубава нива с узряло жито. Ама какво жито: люлеело се като някое море! Едни високи стръкове, едри и тежки класове, светли като злато. Гледали другарите му и не могли да се нагледат на нивата. Един го запитал:

— Чие е това жито?

И той се възгордял, че има такава хубава нива, каквато другите нямали, та рекъл, като забравил думите на стареца:

— Мое е.

И отведнъж нивата пламнала от единия край, сякаш с ръка подпалена. Тогава човекът се затичал досред нивата пред пламъците и рекъл.

— Боже, това, що изгоря, беше мое; а това оттук натам е на жена ми.

И пламъкът веднага угаснал.

Оттогава вече никога за нищо не казвал: „Мое е.“

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/309

Издание:

Николай Райнов. Български приказки

Редактор: Иван Гранитски

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005

ISBN 954-739-618-8

К. Маркс и Ф. Энгельс, Сочинения, т. 27, с. 467.

К. Маркс и Ф. Энгельс, Сочинения, т. 2, с. 26.