Николай Райнов - Български приказки

Момъкът попитал бабата за царския дворец и тя му го посочила. Той се отправил за конака и там заедно с царската дъщеря се качил в една кола и отишъл на мястото, дето излизала халата. Той полегнал малко и заспал върху скута на царската дъщеря; в това време халата излязла от ямата и се затекла към царкинята да я глътне. Царската дъщеря се разплакала и една сълза от очите й капнала върху лицето на момъка и го събудила. Той се надигнал бърже, грабнал ножа и пробол халата.

Подир това водата веднага протекла. Царят искал да награди момъка и го запитал да каже какво иска. Момъкът отговорил: „Не искам нищо на този свят; искам да си отида в нашата земя.“ На това царят казал: „Ако се наеме някой да те изнесе, аз ще дам всичко каквото потрябва.“

Момъкът тръгнал из града да пита не се ли наема някой да го изнесе на горната земя и намерил едното, който му казал: „Край града има голямо дърво; на дървото мъти орлица и все не може да отгледа орлета. Иди там и може би ще намериш средство да излезеш на онзи свят.“

Момъкът отишъл под дървото, легнал и заспал. По едно време орлетата запищели и той се събудил. Погледнал нагоре и видял, че по дървото лази триглава змия: той замахнал с ножа си и отсякъл и трите й тави. Орлите помислили, че момъкът е нападнал рожбите им и се спуснали отгоре му да го кълват, но малките орлета изпреварили и казали: „Не посягайте, тате, и ти, мале, на този човек: той погуби змията и ни спаси живота.“

„Ей, побратиме — рекли тогава орлите, — кажи, какво добро искаш да ти сторим?“ „Не искам нищо; искам само да ме изнесете на горната земя“ — отвърнал момъкът. „Да те изнесем. Намери девет крави от девет години ялови, и ни храни един месец; направи после един сандък с железни вериги, тури в него месото, което остане, и седни при него; напълни и една кожа с вода. Ние ще преметнем веригите на рамо и ще те понесем; из пътя, като кажем «га» ще ни дадеш месо; когато кажем «пию», ще ни дадеш вода.“

Момъкът приготвил всичко, както му било поръчано, и след един месец птиците го взели на крилете си и го понесли нависоко. Но приготвеното месо не стигнало, а птиците продължавали да искат още. За да не им откаже, момъкът късал мръвки от дланите на ръцете си и от стъпалата на нозете си и им ги давал. Най-после го изнесли на видело, на земята, и го попитали: „Побратиме, от какво беше месото, което ни даде най-после?“ „Срам, не срам, побратими, ще ви кажа — отговорил момъкът, — отрязах го от дланите на ръцете и от стъпалата на нозете си, защото кравето месо се бе привършило.“

„Тъй ли? Да знаехме, че си толкова сладък, изядвахме те още под дървото“ — рекли орлите.

След това момъкът си отишъл у дома, при братята си, които се карали още за най-малката девойка.

„Аз искам дрехи самотворни, казвала девойката; който ми ги направи, него ще взема.“ Малкият брат си спомнил за пръстена и щом го погледнал, дрехите станали от само себе си. Така най-малката сестра взела най-малкия от братята и кавгите престанали.

Имало едно време един момък, много работлив и сръчен; той все работел — и денем, и нощем — и все присърце вършел каквото залови, но пак не можел да изкара дори за прехрана. Върти, суче, работи — дето се казва — като вол, а все не успява. Другарите му с по-малко труд и сръчност печелели два пъти повече от него. Не му вървяло никак. Стане ли ратай в някоя къща, там идвала заедно с него несполуката: добитъкът почвал да боледува и да мре, нивите не раждали нищо, ливадите съхнели, преди да порасте тревата. Дори хората в тая къща лягали от болест, та мрели един по един. Колкото и да бил похватен и прилежен тоя момък, никой господар не го искал за свой ратай. Той почнал да работи занаят, но и там не успявал: пак идвали беди подир беди, та майсторите го пъдели. Отчаял се момъкът и един ден си рекъл:

— Не ми върви в нищо. Каквото и да заловя, колкото и да се трудя, все не успявам. По всичко се вижда, че съм човек без късмет. Никъде вече не ме искат да им работя, ами да стана, че да отида там, дето се отрежда на хората сполуката, и да попитам тоя, който определя щастието на хората, дали все така ще живея, или ще настъпи и за мен честито време.

И той тръгнал. Вървял, вървял, отишъл много надалеч, ала не можал да научи къде се отрежда сполуката; питал когото срещне, но никой не му казал: едни само се смеели, други му се подигравали, трети свивали рамене, четвърти му казвали, че не е с ума си. На една поляна край пътя видял, че овчар пасе двеста овци. Нито една от тях не била здрава: коя куца, коя сляпа, коя келява — всички били недъгави. Момъкът съгледал овците и като ги видял все нехвели, рекъл си на ума: „Ето още един като мене. И на тоя не му върви. Двеста овци има, а ни една не е читава.“