Андрей Велков - Български психар

- В казармата - отговори Швейк тържествено и гордо - господа военните лекари ме провъзгласиха официално за несъмнен идиот.

- На мене ми се струва, че сте симулант! - изрева другият лекар на Швейк.

- Аз, господа - бранеше се Швейк, - не съм никакъв симулант, аз съм истински идиот, можете да проверите в канцеларията на Ческе Будейовице или във военното окръжие в Карлин!

„Приключенията на добрия войник Швейк“,

Ярослав Хашек

Минавам под портала на поделението, на който пише с класически соц шрифт „Над теб, Родино, бдим“, и съм напушен като диво прасе. Ситуацията ми е доста нереална, но имам доста кофти предчувствие за цялото начинание и започвам да си мисля, че трябваше да запиша някоя от многото специалности, за които бях приет в университета. В този момент дори педагогика на девиантното поведение започва да ми звучи страшно секси, а културология - още повече. Малко е късно обаче за такива разсъждения май и продължавам да се движа с групичката от стотина младежи, които се опитват да ходят уж небрежно, но се усеща, че има яко напрежение, и ходенето наперено много не се получава.

От групичка облечени в камуфлажи индивиди, които ни наблюдават хищно, се чува глас, издържан в тоналност „селски бек“:

- Ей, киртаци, ще ви изсмучем мозъците.

Пичът, който иска да ни изсмуче мозъците, е червендалест селтак, явен плод на класическата любов между братовчеди. Малко прилича на кръстоска между Джак Никълсън и Тодор Живков. Аз, в типичен мой стил, приятелски му отговарям, минавайки покрай него, достатъчно ясно, за да ме чуе:

- Друго ще ми изсмучеш, пипонкьо.

Пичът изключително артистично първо пребледнява, а после почервенява като домат. Директно тръгва към мен, но се сеща, че ни гледат всички шапкари, и започва само да клати заканително глава и да ме гледа на кръв. Опаааа, за пореден път доказвам на света, че внимателното четене на „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ винаги отваря врати и стапя ледовете. После ще го мисля този педал обаче, сега съм зает с друго. Продължаваме да вървим, завиваме покрай една голяма сграда в стил „милитъри сталински барок“ и се озоваваме на нещо като голям площад (казват му „плац“, явно думата е останала от изключително ползотворните ни съюзи с швабите). Строяваме се, доколкото умеем, и един дебел шапкар, на когото всички чупят стойки и козируват, се качва на един подиум и започва да ни говори някакви неща. Личи си, че и на него не му е много интересно, но това не му пречи да продължи доста дълго гръмката си реч и мен започва да ме пуска козът, който, като гледам как се развиват нещата, ще ми е последен за доста време. През мъглата слънцето се опитва да пробие леко, но като цяло времето е гадно. На покрива на сградата са се настанили ято гарвани и ни наблюдават мрачно.

Речта продължава още десетина минути, а мисълта, че не може да си тръгна следващата година и половина, е изключително неприятна и потискаща. После се появяват няколко енергични чичковци с мустаци и ни насочват към друга сива сграда, където явно ще ни запознаят с новата модна колекция есен-зима на българската армия.

Захабените и позагубили черния си цвят кубинки ми стават, но камуфлажчето ми идва леко широко. Нищо, таман ще ми е просторно, опитвам се да вкарам позитивно мислене аз. Когато излизаме от сградата, се чувствам все едно са ни претопили - вкарали са през едната врата нормални, шарени момчета и през другата са изкарали еднакви пичове с еднакви прически, които са еднакво сдухани. Малко ситуация „Стената“ на Флойд. Подкарват ни като овце и ни разпределят на групички от по 20-30 души. Групичките се казват взвод, а взводовете образуват рота. Има две роти по три взвода. Всеки взвод си има командир офицер и някакви калитковци, наречени младши сержанти, които поемат прекия мениджмънт и са на нашите години. Три младшета на взвод, всеки взвод разделен на три отделения. Вкарват ни в нещо като класни стаи, които всъщност се оказват точно такива. И в казармата явно се учи. Идва нашият командир на взвод - лейтенант Едикойси, и започва да ни говори нещо с неадекватен тон, вкарвайки фалцет. Личи си, че публичната реч не му е от силните страни, но откъм налудничав поглед и интонация се справя много добре. Представя ни младшите и те също говорят някакви тъпотии. Аз започвам да разглеждам съкилийниците си, все пак се очертава да изкараме поне три месеца заедно. Повечето са забили очи в чиновете, но няколко отвръщат на погледа ми. Двама си гледат откровено лошо. Както се казва - сложи двайсетина непознати пичове в една стая и гледай купона.