Андрей Велков - Български психар

Фуражката ми се усмихва мазно и си дръпва от фаса, преди да го загаси в препълнения пепелник. Стаята изглежда сюрреалистично с този стелещ се плътен цигарен дим. Пичът ми предлага да стана уше и срещу това ще ми осигури някакъв относителен комфорт в армейския живот. Чист бизнес - отпуски срещу достойнство. Аз се изпъвам и отговарям по устав, показвайки му обаче, че не се хващам на блъфа:

- Г-н подполковник, разрешете да доложа, че това няма как да се случи.

Пичът само присвива очи и пали нов фас. Грам не мисли за здравето си.

- Иванов, аз с добро ти предлагам да бъдеш полезен, но щом искаш да си отворко, бъди. Второ такова предложение няма да има. Ще те изстрелям на най-забитата застава и няма да видиш отпуск, новобранец отворен.

- Тъй вярно, г-н подполковник. Обичам чистия въздух, разрешете да доложа.

- Напусни! - Фуражката спира да ми обръща внимание и хвърля папката ми върху някакъв куп в далечния край на бюрото.

- Разрешете да напусна - казвам аз по устав, той махва с ръка и аз съответно напускам. Хоп, май току-що се уредих с доста дълъг престой на някоя от хижите, стопанисвани от Гранични войски.

Следващия месец изкарвам в поделението. Гарнизонните ми отпуски мистериозно изчезват въпреки наградите, които съм спечелил със спорт или стрелба. Препрочитам учебниците по военно дело и Стругацки. Лафя с момчетата. Бачкам, чистя, копая, стрелям, спя, тичам, играя баскет. Всичко се слива в едно. Когато минават трите месеца на обучението ни, не се учудвам, че ме изстрелват на най-забитата застава, която се води и наказателна. Боли ме шмайзера каква се води. Понеже има много сняг, не могат да ни извозят три дни до заставата. Това не е хубав знак.

Някъде след седмица чакане най-накрая явно снегът е спрял и ни натоварват в един огромен руски камион с шест колела. „Триос“. Пътниците сме аз, един старшина, който сяда отпред при шофьорчето, един стар войник - заставаджия с луд поглед, още трима новобранци от моя набор, едно странно ловджийско куче и две прасенца (да, живи). От всички прасенцата изглеждат най-спокойни. Доста екзистенциално пътуване се очертава.

Камионът пали и тръгва, издавайки странни звуци. Скоро излизаме от цивилизацията и пейзажът от мръсносиво и бяло преминава в изцяло бяло. Яко е наваляло. Камионът се движи бавно, но се усеща, че е доста проходим и мощен. Минава някъде един час. Всички пушим и мълчим. Кучето и прасетата не пушат всъщност, но и те мълчат.

В един момент камионът леко се накланя и пада плавно на една страна. Маневрата му е дошла малко в повече на шофьора май. Аз се озовавам легнал по гръб на страничното платнище, нищо ми няма, защото сме паднали върху огромна пряспа сняг. Едното прасе се е приземило точно върху мен, изправя се първо, като деликатно забива копитце в топките ми. После ме поглежда отблизко. Разстоянието между зурлата му и носа ми е към двайсет сантиметра. И в този момент ми се струва за секунда, че розовото копеленце ми се усмихва. Плясвам го през муцуната, то изгрухтява и се оттегля стратегически. Аз се изправям, долазвам до края на камаза и скачам. Това не е много хитро, защото шибаният сняг се оказва по-висок от мен. Отривам се и рязко изскачам на пътя. Камионът е с лебедка и мога да ви уверя, че от тези неща има полза. С помощта на едно яко дърво, един старшина и няколко новобранци, включая моя милост, великата руска машина пак е в правилна позиция и в движение след петминутна гимнастика.

След още час-два лъкатушене през тази бяла пустош пристигаме в заставата, където ще прекарам следващите година и три месеца от живота си. Заставата представлява мрачна, стара каменна къща на два етажа, пред нея има дълга едноетажна постройка, намира се в голям, просторен двор и отвсякъде е заобиколена от гора. Ебаси пущинака! Старшинката слиза от камаза и ни казва:

- Айде, пичове, последна спирка. Слизайте и пушете по фас, че после почва големият чанч.

Не знам какво значи „големият чанч“. Скачаме от камиона, като помагаме на розовите набори - прасенцата, да слязат. Кучето се справя само. Отнякъде се появяват двама пичове със суперкриви физиономии и поемат животните. Хвърлят ни по един поглед, но не казват нищо. Аз паля цигара и започвам да се оглеждам, другите трима набори са се скупчили до камиона и не смеят да си вдигнат очите от земята. Все пак сме на наказателна застава. Това е уж нещо като затвор. Боли ме фара. Мечка страх, мене - не, да си се страхуват, щом искат. На края на дългата едноетажна постройка срещу заставата засичам движение. Появили са се двама образи, които бегло приличат на войници. Камуфлажите им са почти черни, брадясали са и имат доста дълги коси, единият е вързан дори на опашка. Повече приличат на пънкари, отколкото на войници. Единият се доближава още малко и се втренчва в мен.