Красимир Велков - Монетата

В необичайно горещата априлска вечер, там където силуетите на уличните лампи се кръстосваха боязливо, до видимите само за някой усърдно маршируващ мравешки поток пътеки рохкава пръст, младият партиен активист Стражаров намери своята щастлива златна монета. Устременият си ход той забави доста по-рано, когато по нещастно стечение на обстоятелствата спретнатият му и ненатрапчиво скроен панталон бе ненадейно облян от лепкава, почти мастилена на меката оловна светлина на залеза, субстанция. За миг Стражаров изгуби присъствие на духа и повдигна треперещата си ръка в другарски жест на обърканост, но посредством ехидно озъбената физиономия на преминаващата административна кола и хипнотично премигващите сигнални светлини, младият партиен активист проумя липсата на какъвто и да диверсантски характер у тази неоспоримо диаболична течност, която на всичко отгоре вече започваше да се стича към фабричната гордост на първомайския завод вдъхнал живот на обувките му. Стражаров унило проследи пъплещата сянка на колата, която като умираща акула пореше през огледалната симетрия на гордите социалистически сгради-гиганти, и продължи с преплетени крачки, силно присвит до излъчващата мъдър хлад външна стена на Министерството на тежката промишленост, докато припряно разгъваше носната си кърпа и със съжаление посягаше с нея към обезцветената долна част на левия си крачол. Почти отвесни, огнено-жълтите лъчи на залязващото небесно тяло пронизваха равните, бетонни плочи на разслоените наоколо покриви. Лениви, вълнисти облаци бавно пълзяха към трепкащия зенит на слънчевото тяло, спокойно протягащи разредените си пипала, които ярките стълбове светлина разсичаха и слепите дири се кълбяха във въртопи от сажди, сякаш наелектризирани от безредните слънчеви колони. Неумолимо настъпващите виолетови езици, с които нощта щеше да застели замлъкващата София, чертаеха причудливи спирали по солидните прозорци на онези сгради от Ларгото, към които Стражаров изпружи врат, след като със съжаление установи, че носната му кърпа е споделила съдбата на панталоните и не би послужила за нищо повече от придатък на двата пръста, с които продължаваше да я дели от сигурна смърт на дъното на някой смет кош. Ноздрите му се разшириха в опит да поемат от внезапно появилия се въздушен приток, който се спускаше и побутваше неспокойно синкавия мрак към приземните етажи на величествените здания. В един неспокоен, статичен миг, сградите заприличаха на футуристични бяло-сини подводници и като че ли те извървяваха стъпките на Стражаров, а той бе закотвен, унил кораб-призрак сред всевиждащите талази от бетон, разделен в тъмната и светлата си половина от нажежена до червено права линия, която се изстрелваше и прескачаше мълниеносно през откритите пространства, за да се стовари с конвейерната си целеустременост и да издълбае огнения си жлеб в прииждащите монолитни блокове с прозорци за очи. От тази ненавременна игра на природните стихии, Стражаров почувства, че му прималява и още повече заби пети в лъскавите мраморни плочи. Двете министерства по знак спряха своя ход и младият мъж потърка запотеното си чело с опакото на свободната си длан. Омаломощен зави по „Руски“ и полъхът на падналия ниско в короните и сърцевината на дърветата вятър, захвърли купчина липов цвят върху ризата му и с критичната помпозност на някой чуждестранен художник успя да го примами и принуди машинално да забърше дяволските цветчета от чистата си риза, в резултат на което на дясната страна, точно под колосаната яка избиха весели жълтеникави петна. Това ново злочесто събитие съвсем обърка партийният активист и той, забравил всякакво приличие, ядно стисна с две ръце помътнялата си носна кърпа. Анаида никога нямаше да му обърне внимание. Младежът мъчително преглътна и разкриви в гримаса непривлекателното си, ъгловато лице. Да става каквото ще. Чертежите са в него, ще й ги предаде с тъжен поглед, който непременно ще предизвика у нея разбиране, и достойно ще се оттегли през тесните, сиви стъпала надолу през етажите на единствения вход в кооперацията, в която я бяха настанили. Временно. Щом решението узря в съзнанието на Стражаров, малкото динамо, което задвижваше психо-моторните му функции и се грижеше за необремененото му трудово съзнание, превключи оборотите и забравил за малко несгодите си, той бе окрилен от ирационалните искри на надеждата, прехвърчащи на малки, дружелюбни стада, привлечени от изкуствения светлик на уличните лампи и разбиващи се в причудливи сини пламъци, обрамчващи неприлично наболата брада на младия мъж.