Красимир Велков - Монетата

Точно тази своя набола брада Стражаров потърка с хъс, и привеждайки себе си и злощастния си платнен антураж в състояние на готовност, се размина с безименната актриса от онези филми, чиято жанрова разновидност носеше звучното и гордо послание на соцреализма, но за него представляваха цяла нова вселена на чието изучаване и възхваляване, той се бе посветил с отдадеността и крайното отношение, присъщо на всички млади. Стражаров разбира се изобщо не забеляза прегърбената, облечена в театрално дълга черна драперия старица, която се сливаше с катранните сенки и само случайните отблясъци на кръжащите дискове светлина, изливани от лампите, се докосваха до сивата й сплъстена коса и с почти недоловимо съскане се разпръскваха във вечерния въздух. Тя винаги играеше доблестната старица от антифашистката съпротива, която или зверовете от РО2, или тези — истинските зверове в ролята на вълци, мечки и побеснели кучета, разкъсваха на парчета и обагряха лентата с народната кръв, която извира от пръстта на безкрайните родни земи и се влива в бетонобъркачките, за да заздрави блоковете, под които ще почиват честните. На предния ден актрисата умря наистина за първи и последен път в живота си. Подсъдими на грубата и набързо скована дъсчена скамейка на времето, биха били две ръждиви отсенки — кичури от косата на съдбата, небрежно захвърлени от последната през необятния й мраморен балкон, разпрострял се на милиони километри, поддържан от три колони съзвездия — пазителят на звездната делта между Сириус и непознатата тогава черна дупка „Сталь“. И двете сенки имат незаслужено бедно родословно дърво за твърде важната роля, която играят на планетата Земя от големия социалистически взрив насам. Съдбата е това същество, в чиито коси са вплетени съвършени копия на безброй нишки от всички възможни филмови ленти в познатата Вселена (непознатата Вселена е обект на всички млади учени в красивите им фосфоресциращи престилки, неуморно трудещи се под царството на бетонния си саркофаг). В очите на Съдбата плуват сиво-черни прастари океани, на чието дъно милиарди риби-картографи стенат беззвучно в очакване на следващото й мигване, раждащо стройни армии от синьо-зелени облаци. Лицето й е набраздена восъчна палитра с безброй информационни платки, изобразяващи всички мисловни полета и споените връзки между всеки аксон, набъбнал от правилно, грешно или самоубийствено решение на всяка сложна материя в слънчевата система. Съдбата е самотна. Разходките по безкрайния, бял балкон са единственото й развлечение между скучните офис часове и пиенето на чай със слънчевия регент. Сърдита на цялото знание, в което се къпеше, Съдбата отряза косата си. Пепеляво жълтите й къдрици дълго се лутаха в студения космос, някои покриха невидими планети и посърваха, бавно разяждани от виолетовите им морета, други задушаваха цели астероидни системи, оплитайки ги в усойните си спирали. Две от тях обаче прогориха земната атмосфера. Две сенки, които сега стоят усмихнати — всяка в своята половина на дървената пейка и в своята половина на съзнателното съществуване, със своя аромат, а пред тях е трупът на старицата.

— Пак беше там преди мен — замислено отрони Старостта.

— Не е ли винаги обратното? — Младостта покри покри прозрачното си лице с грапавите си зелени длани и погледна дяволито през пръсти. Винаги бяха там по едно и също време. Без значение дали някой беден духов музикант от незнаен квартален оркестър умираше сам в наетата си ергенска стая, споходен от етилови илюзии за красив, огромен площад с бляскави черни павета, в които да се отразяват веселите медни копчета на костюма му, без значение дали някой клоун от съветски цирк чупи врата си, изпълнявайки своя невъзможно смешен номер пред притихналата, жадна за кръв публика, без значение дали бягащият сред увяхващите есенни дървета скитник ще се предаде на тичащите по следите му кучета в изгладени, изрядни униформи и с оголени жълти резци. Младостта — с нейните три реда зъби, тежкия аромат на арогантна несигурност и купчините печеливши лотарийни билети, залепени по тялото, дрехите и косата, и Старостта — с нейната беззъба паст и помътняло лице, по което изгревът отдавна не е пропълзявал, с нейната изтощена руска батерия и изкривен гръбнак, губещ се в безкрая, по който наредените неонови лампи пукат и гаснат пред погледа на прелитащите аеронавти и техните блестящи в златно илюминатори. Двете сили, които не споделят нищо освен личното си безсмъртие и умората си от скучната, церемониална работа, както и кратките минути, в които стоят в покритата си с хиляди лакти прах хотелска стая и съзерцават на стоп кадър най-добрият ход на der Konig des Schachs. Ход, с който Ласкер излъгал смъртта. Ход, който прогаря тлеещи огнени дупки в телевизора им и пръска стъклата на прозорците им на ярки бодливи искри.

Читать дальше