Красимир Бачков - История с кожух

— Довиждане, до утре, студенти! — Морев си вдигна кожуха, но веднага го пусна като опарен. Огледа се встрани и проумя, че все пак това е неговия кожух. Разгърна го върху катедрата и рязко кресна:

— Я всички стойте!

Тия, които първи се бяха запътили към вратата, спряха и в недоумение загледаха побеснелия доцент. Не можеше да контролира реакциите си — бузите му се тресяха, очите му играеха като на уловен плъх. С треперещи ръце вдигна либийския си „вечен“ кожух.

— Коя мръсна свиня ми осра кожуха?

Студентите съвсем се шашнаха от нецензурния израз. Като човек Морев не се харесваше на никого, като преподавател също не беше нещо особено, но така не се беше излагал. Кожухът — гордостта на стопанина си, го топлеше вече пет зими, а сега подскачаше в нервните му ръце и приличаше на ризите, които си надписваха за спомен абитуриентите преди години. Целият, включително и ръкавите, бе надраскан с химикал, а циничната рисунка в средата на гърба му, причини вълна от лек смях въпреки конфузното положение.

— Върнете се и седнете на местата си! — все още с кожуха в ръце изврещя афектираният доцент.

— Вие знаете ли колко струва тая дреха, бе? А? Знаете ли?

Мълчанието от другата страна сякаш отприщи яда на ощетения.

— Цели двеста долара съм дал за него! Двеста долара, нехранимайковци такива! Донесъл съм го от Либия чак, някой празноглавец да го оплеска сега! Някой, дето няма два грама мозък в главата си, а се е домъкнал тук да учи! И то за какво? — За учител!? Да, за учител, представете си! — истерично подскачаше Морев, а гласът му от време на време изневеряваше в ужасен фалцет и поразително приличаше на гласа на хомосексуалиста, дежурещ на тоалетните до гарата.

— Кой направи тази мръсотия? Кой я направи, питам?

След достатъчно продължилото мълчание, той заповяда:

— Всички да скъсат по един лист и да си напишат трите имена! Ти ще ги събереш! — посочи той една от натегачките — И ще ми ги предадеш!

В тишината на залата се чу хрущенето на скъсани листи и студентите се заеха да си пишат имената. След това, кой с ухилена, кой с обидена физиономия, ги подадоха на състудентката си и зачакаха. Доцента сравни броя на листите с броя на присъстващите и злокобно заяви:

— Вие ще видите от днес нататък! Аз ще ви го изкарам през носа този кожух, тъй да знаете! А виновния ще намеря! Обзалагам се, че ще го намеря! И тежко му тогава на тоя мизерник! Но и всички ще си изпатят, щом го укривате този Юда!

С тая заплаха Морев си грабна осквернената дреха и излетя през вратата, като не пропусна да я затръшне силно.

Всички изведнъж се разшумяха, повечето се смееха и обсъждаха какво са видели върху кожуха, а някои тръпнеха, щом си представеха как ще ги изпонакъса на изпитите доцентът. Вече излезли от сградата на института, Сашо и Мария мълчаливо тръгнаха към общежитието.

— Защо го направи? — попита момичето. Беше сериозна и явно разочарована от детинската му постъпка. Сашо помълча, после спря и я хвана за рамото.

— А ти кажи защо го оставяш да ти се натиска този дърт пръч? Вече два пъти го виждам да те изпраща след лекции! И други неща чух! — гледаше я заинатен и самия той в момента приличаше на едно от козлетата в приказката, дето се срещнали в средата на моста.

От два три месеца Сашо я ухажваше по един много ученически начин. Гледаше да е възможно повече време с нея, като в самото начало се правеше на важен, по-късно на клоун и се опитваше да я разсмее, „хвърляше“ тъжни погледи, за да разбере тя чувствата му, но освен една бегла и нескопосана целувка под закрилата на тъмнината, друго не бе успял да измисли. Мария от своя страна го приемаше като хлапе, въпреки широките плещи и дебелия му глас /звучащ понякога прекалено басово/.

— Хайде да изпием по едно кафе! — посочи тя към близкото барче. — Така ще можем да си поговорим спокойно за всичко.

— Добре! — съгласи се той.

Вътре, вече отпивайки от кафето, тя започна:

— От доста време се въртиш край мен, нали?

— Да, струва ми се, че си наясно… — смутолеви, целия пламнал той.

— Наясно съм разбира се, но знаеш ли за какво?

Той я гледаше въпросително смръщил вежди, и не съзнаваше колко смешен изглежда в очите й.

— За това, че не си пораснал още, за да имаш такива претенции към мен или някое друго момиче!

Сашо явно не бе очаквал такова развитие на разговора и макар смутен, се опита да се измъкне с шутовските си номера:

— А защо си мислиш така, какичке?