Андрей Велков - Български психар

След поредната доза военни приказки ни подкарват към нещо, наречено „Стационара“, и там докторчета правят с нас процедури, които не искам да споменавам. Който е бил, знае. Това грам не помага за подобряване на и без това заминалото ни настроение. После ни поемат някакви други пичове и ни зачисляват играчките - автомати, каски, мешки, манерки и всякакви други работи, с които можеш да убиваш, копаеш и т.н. Оставяме си играчките - слава богу, не трябва да ги мъкнем с нас - и пак ни връщат в Класното, както казват на класните стаи. Там ни оставят за малко на мира и ни пускат да пушим цигари до една леха с рози. Седим с новите дрешки, пушим и се оглеждаме като лалугери. Забелязваме, че отвсякъде и нас ни оглеждат някакви пичове. Колегите ми по взвод пак се опитват да гледат наперено, но пак номерът много не се получава.

Неусетно минават часовете до вечеря. Водят ни под строй в някаква столова и там ядем някакво неопределено кашоподобно нещо, поднесено в желязна чиния с четвърт хляб. Вилици няма, само лъжици. После ни подкарват към т.нар. Спално и там един чичко старшина държи реч, която включва думи като „тишина“, „ред“, „скатака“, „еба“ и „майките“. Казват ни къде са мивките и кенефите и ни казват, че имаме 20 минути да се оправим и да лягаме.

Влизайки в някакъв навес с много чешми, аз, като момче с познание за ритъма на Улицата, съм в общи линии нащрек и подготвен. Вървим в редица и чакаме ред да си измием зъбите, защото на стотина пича ни се падат пет чешми. Отнякъде се появява изсмуквачът на мозъци, с когото размених мили думи на влизане. Понеже обаче сме леко еднакви, явно вижда зор да ме намери и за да не губи време, хваща един слабичък пич, който е до него:

- К’во става, новобранец? Дай една цигара веднага да не ядеш токати.

Пичът се спича и заеква нещо от сорта, че не пушел. Селтакът го хваща и започва да го блъска в стената, мякайки нещо неразбрано на диалект. Аз се доближавам. Тъпакът е към десет сантима по-висок и десетина кила по-тежък от мен. Тупвам го леко по рамото.

- Мен ли търсиш, пич? Идваш да ми духаш ли?

Пичът пак първо побелява и после почервенява, когато се обръща и явно ме разпознава.

- Ей, кирко, ей са ш’те омаам. Мноо си отворен, да те заеба. Ей са ш’ти ибъ... - И посяга със суперпредсказуемо ляво кроше към мен.

Въобще не го чакам, а рязко блокирам елементарната му тупаница с дясната си ръка и с ляв лакът в челюстта го нокаутирам на място. Педал, като си седял повече от мен затворен от някакви шапкари, да не си мислиш, че си станал нинджа бе?

Оставям тъпака да си лежи под мивката и си измивам зъбите, без да бързам. Колегите ми по набор са утихнали и ме зяпат с доста противоречиви изражения - от пълно неразбиране, през леко възхищение, до поглед тип „тисиебатитъпакаштешибатсега“. Аз не се сдържам и им казвам:

- Джедайски бизнес. Върнете се към заниманията си.

Което те и правят.

После излизам и намирам тоалетните, за да пусна една вода. Познайте какво? Шибаните тоалетни нямат врати. Представляват просто яко мизерни клекала, преградени от паянтови стенички на нивото на рамената. Просто перфектно! Много години мислех, че това е дъното, но когато видях тоалетните на къмпинг „Градина“, разбрах, че в армията всъщност всичко е било окей. Докато пикая, си мисля кое ще ми е по-тъпо - когато ми се наложи да се „разбирам“ с другарчетата на нокаутирания селянин или когато дойде време за първото ми сране. Второто ми изглежда по-комплицирано. Бил съм и са ме били много пъти, но никога не съм „тропкал“ на отворена врата, д’еба.

Излизам от кенефите и се включвам към групичка симпатяги с нови камуфлажи, които вървят с тъжна крачка към Спалното. Там не ме чакат никакви шапкари, което означава, че със селтака ще се оправяме извън системата, което ми изнася напълно.

Лягаме в десет и ни гасят лампите. Малко по малко тишината се нарушава от въздишки, сподавен плач и всякакви депресантски звуци. Признавам си, че и на мен ми е доста тъпо. С това прекрасно настроение и под този фантастичен акомпанимент се унасям в първия си сън като чисто нов редник от редиците на Гранични войски.

На следващия ден, в престъпно ранно време, младшите тъпаци ни будят с вик „Станииииииииииии за физзарядка“ и ни вкарват в истинския филм на родната казарма. Физзарядка, сутрешен тоалет, сутрешен развод пред знамето, закуска (ходи се с песен, марширувайки), после всякакви занимания - маршировки (много актуални преди клетвата), спорт, учебни занятия, стрелби и т.н. Пак песен и марш до столовата за обяд и вечеря, ядене на странни манджи, в които определено има калории, но са далеч и встрани от каноните на кулинарното изкуство. После има и някакво свободно време, но ни държат в определен периметър и не можем да щъкаме много. Бройкам старите, те си имат свой ритъм и след 17,30, когато се изметат шапкарите, започват всякакви движения и дейности извън погледа на дежурните офицери и старшини. И те ни бройкат, особено моят човек, засичам го няколко пъти да ме гледа и да клати заканително глава. Винаги го поздравявам със среден пръст и той винаги почервенява както на първата и втората ни среща.