Андрей Велков - Български психар

„Ръкопис на петте пръстена“,

Миямото Мусаши

Минават близо два месеца и машината се движи леко и без проблеми, да чукна на дърво. Всичко е като добре смазан механизъм. Подземието е склад, там стоката се разфасова на пакети трева и пакетченца амфети, които отиват в дилърите, които пък после разпределят по-дребните количества на по-дребните дилърчета. Няма да влизам в детайли, но при търговската отстъпка от към двайсет процента и потреблението на наркотици от народа постъпленията към мен са някъде над един милион марки чисто, като в това не включвам парите за заплати, подкупи и разни други типове обществени абонаменти, които ми осигуряват комфорт. Д’еба, ама яко се друса народът, аз си мислех, че ще е поне пет пъти по-малко потреблението, ако не и десет. Ако един грам коз е левче на дребно, то значи пичовете са продали близо тон през това време и май ще трябва да измислим нещо. Амфетите също се засилват и през цялото време търсенето им расте. Минчо прави индустриални количества и като ги поомешаме малко с разни неутрални съставки, хем става повечко, хем по-слабичко, че след първата мостра имаше оплаквания. На яко народ му беше текла кръвчица от носарата и е имало няколко припадъка. Аз се боря за дългосрочни отношения с клиентите си, затова не харесвам хероина не само защото е лайно, а и защото клиентите ти не просъществуват достатъчно време, което противоречи на основните постулати в маркетинга. Някакъв от нашите се беше опитал да продава и хероин паралелно и след една визита от Арнолд и братя, след като излезе от болница, преосмисли концепцията си и спря. Много правилно постъпи, защото тъкмо си преговарях „Никита“ и ми стана много интересно дали това, което Жан Рено прави с труповете и киселината, става наистина. Дилърчето се усети и аз забравих да питам

Минчо, ама ще се сетя по-натам.

Толкова всичко е наред и спокойно, че с Ивака и Тонката се вдигаме и отиваме на Кара дере за десет дни да поразпуснем. Мишо остава за отговорник в Щаба, защото нещо откача на морски къмпинги. Пробвал съм да го водя един път и си стана страшничко. Контактът с природата не му понася и събужда някакви тъмни моменти в иначе благата му самбистка душа. Нищо, ще го научим да се кефи в някой момент.

Кара дере е раят. По цял ден се излежаваме под тентата и се наливаме с домашната ракия, която сме купили от близката Бяла. Прави я бивш технолог на местния „Винпром“ и ракийката е убиец. Храним се предимно с големи пържоли, които си печем на скара на жарта. Мястото е толкова красиво, че след няколко дни направо забравяме не само с какво се занимаваме, а и как се казваме. Който е бил - знае, който не е бил - да си седи в Слънчев бряг.

*

Когато се прибирам, ставам свидетел на странно събрание. Мишо седи на една маса с дядо си и още няколко пенсионери и пият бири. Аз се опитвам да кажа нещо, но Мишо ми прави знак да млъкна и съответно аз не си отварям устата. Явно съм се врязал по средата на разговор.

- .. .та в общи линии положението е такова. Вашето и следващото поколение си се друсате с ракия и лексотан, а пък ние се друсаме с малко по-други екстри. В общи линии ефектът е същият. - Лудият самбист отпива от бирата си. - Както знаем, търсенето определя предлагането, а търсене определно има.

Аз сядам и грам нямам идея защо моят добър приятел и психопат държи реч за наркотиците и търговията с тях на местния пенсионерски клуб. Махвам за бира и се отпускам на стола. Ивака и Тонката са се прибрали, защото човек, ако е пич, след море се нуждае от почивка.

- Ние с аверите се хванахме с този филм, защото системата е преебана и по нормален начин човек от нашето поколение има шанс да живее нормален живот само ако спечели от тотото - продължава Мишо. - Няма да влизам в темата защо е такова положението и дали двете поколения преди нас не е трябвало да реагирате малко по-различно на близо половината век диктатура, вместо да си траете. Друга ми е идеята. Дядо ми каза, че се познавате отпреди петдесет-петдесет и пет години. Били сте на нашите години, когато е дошъл Девети, и цялото ви учене и мечти са отишли по дяволите. После цял живот сте блъскали, за да могат да се появят накрая копеленца като нас. И накрая като награда, вместо милата ни държавичка да се усети и да ви даде малко да глътнете въздух, за да може поне да се порадвате на спокойни старини, тя елегантно ви се изплюва в лицето и ви дава по сто-сто и петдесет лева пенсия.

- Дочо, внук ти го каза добре - обажда се облечен с елегантно, но доста захабено сако дядо, който малко прилича на Питър О’Тул.