Андрей Велков - Български психар

Преди да потеглим за Мордор, дърпам Арни и му казвам:

- Арнолд, слушай сега, пич, ти пътуваш отделно с камиона и стоката. Ние сме с колите и ще се мотаме около теб. Ако те спрат куки и видят какво имаш в каросерията, ще те приберат.

Арнолд кима и пали цигара.

- Искам да не се коркаш, ако това се случи. Искам само да си трайкаш, а за всичко друго ще се погрижа аз.

- Няма ядове, бате Пешо. Аз ти вярвам за всичко. Може ли само да звънна на жената, да не ме мисли, а и да каже на жените на братоците, че имаме работа?

- Много ясно, че може, Арни. Само че малко по-надолу, тук няма обхват. А като дойде и вторият камион, ще ви взема и на тримата по един джиесем.

Пак не се усещам и се озовавам във въздуха в ръцете на сто и петдесет килограмовия ми нов приятел, а шест часа по-късно разтоварваме камиона в помещенията зад ресторанта. На масата в офиса ни е оставен малък син сак, на който е закачена бележка, че е от Бобката. Отварям го и вътре има шест пакета с бял прах. Още нямаме кантар, но по-късно се оказва, че в този момент съм разполагал със скромните шест килограма амфетамини и скромните тон и двеста кила марихуана.

Има само един тактически принцип, който не подлежи на изменение — да използваш всички налични средства, за да нанесеш максимално количество наранявания, вреди и разрушения на враговете си за минимално количество време.

Възможностите не идват при този, който чака. Те биват пленявани от онзи, който атакува.

ген. Джордж Патън

Няма смисъл да водиш война, ако ще си на губещата страна.

„Шовинист“, ТериПратчет

След като сме разтоварили, се разотиваме, като преди това слагаме Арнолд да спи в стаичките до офиса. Аз се събуждам относително рано, спи ми се още, но като се сещам, че не съм казал на никого от персонала, че бабанката спи отзад, решавам да се вдигна и да ида по-рано в ресторанта, въпреки че срещата ни с младежите е за обяд.

Купувам си цигари, вестници и право в офиса. Арни го няма никакъв. Излизам отвън - и зилът му липсва. Минавам отпред и отивам до бара, където Мимето пие кафе с Неизнамимето.

- Миме, абе един наш човек преспа отзад в офиса. Да знаеш нещо? Мимето ми подава една бележка.

- Шефе, ние дойдохме към девет и нямаше никой. Готвачът каза обаче, че е намерил тази бележка на шублера и каза също, че липсват половин кило бекон, десет яйца, един хляб, а от бара, ей сега правихме ревизия, липсва над половин литър ракия.

Аз се усмихвам. Арни явно е позакусил леко. Разгръщам бележката и започвам да се смея още по-силно. Текстът й гласи: я пойдох. да косим. шсе скиаме га исане жмело.

Вземам си една бира от хладилника и отивам да си я пия под сянката в градината на ресторанта, защото в офиса смърди на марихуана като в ямайска народна приказка.

Трябва да измислим нещо по въпроса, ама това ще стане после. Днес съм го обявил за ден на човешките ресурси. Ще събирам войници. С моите хора от тренировките съм се разбрал - ще дойдат не двама, а трима, което е перфектно. Пийвам от бирата и звънкам на Мишо и Антон да отидат и да подберат своите елементи, за да ги преслушам дали стават.

Три бири и два вестника по-късно опълчението започва да се събира. Викам Ивака, Мишката и Тонката да седнат до мен, а на останалите шест пича махвам да седнат срещу нас. За целта се събират две маси и мястото вече стига, защото нито един от новите младежи не е от най-слаботелесните.

- Пичове, като гледам, само с двама от вас не се познавам. - Става дума за кикбоксерите на Тонката. - Като цяло не обичам да се обяснявам, а и вие в общи линии сте в час за какво иде реч. Накратко все пак ще кажа няколко основни неща, за да не каже някой после, че нещо не е зацепил...

Поради склонността на милата ни родина да стимулира младите на всички, дето нямаме родители с кинти и връзки, буквално ни се ебава пичката лелина. Възможността човек на нашите години да изкласи и да се измъкне от тинята е равна почти на нула. Изключенията са толкова малко и специфични, че не си струва да се споменават. Ей, аз май го избих на реч - усмихвам се, - нищо, щом сте дошли, ще потърпите и ще ме послушате малко. Та стигнах аз до извода, че щом не става по единия, може да стане по-другия, по-бруталния начин, където няма правила, и се оказах прав. Отскоро сме в играта и мога да ви кажа, че аз и моите хора вече нямаме ядове с кинтите и нашите семейства винаги ще имат хляб на масата, а към тоя хляб можем да си позволим и някоя и друга луканка. Сега разширяваме дейността и ни трябват хора. Това не значи, че ще вземем сульо и пульо, естествено. Трябват ми хора, на които мога да имам доверие, хора, които да ми пазят гърба и са точни. Тези хора трябва да знаят да мълчат и същевременно да имат способността да откъснат тиквата на някого, ако се наложи. Ясен ли съм досега?