Андрей Велков - Български психар

Изяждам една пържола и оставям последната за Иво, който тъкмо се излюпва. Той не се опитва да ходи, а директно допълзява до огнището и задава на глас въпроса, който си задаваме всички:

- Момчета, какво ще правим с толкова много трева?

Отварям си една бира, малко е топла, но става. Трябваше да ги сложим вчера в близкия поток, ама откъде толкова акъл тогава.

- Еми как к’во, Ивак, как к’во? Ще я вземем всичката. Ще я наберем, ще я сложим да се суши тук на слънце, после ще я разфасоваме, ще я набухаме в чували и ще си я занесем в Мордор - казвам аз и изпивам на екс кутийката, защото съм страшно жаден, а ме мързи да ходя до водата.

Иво кимва, претъркулва се по гръб и пали цигара. Тонката се почесва по главата и става.

- А, Пешо, тоя коз дали е силен? Да не се изчанчим сега за някоя шума, а?

- Ще видиш като изсъхне, Тонка, дали е силен - му се усмихвам аз.

Мишката си сипва още едно малко и ме поглежда.

- Копеле, да знаеш, че ше ни се ебе пичката лелина да я съберем тая нива с тия ножички и в тия чувалчета.

- Спокойно, Мишка, ще го измислим. Пък и разправят, че трудът облагородявал.

Мишката си изпива малкото, явно количеството не му допада, и си сипва голямо. Всъщност не е голямо, а двойно, като гледам.

Въобще няма да стане работата с наличните ни средства, си мисля аз, с четири лозарски ножици, каквито сме граждани, а растенията, каквито са по два метра и са на няколко декара, ще ни отнеме някъде един месец, което не е оферта. За транспорта да не говорим. Мислех си да съберем десетина, при късмет - двайсетина кила и да си цепим. Резултатът от армейската ми земеделска авантюра понадхвърли леко и моите очаквания. Отварям си още една бира и си доливам уиски, за да смажа процеса на мисленето. Ейййй, тая търговия с наркотици не е майтап работа.

Та седим си така някъде още половин час, пийваме си и си мълчим. После аз се изправям, протягам се и казвам:

- Аре да ходим към града. Трябва да намерим камион, после ще вземем много чували и нещо за рязане на растения...

- Комбайн, а? - се включва Мишката.

- Да, копеле, пет комбайна ще вземем!

Тръгваме лека-полека надолу към колите. Оставяме кемпа без надзор, но в този пущинак вероятността да срещнеш някого клони към нула. Скоро стигаме до порутената сграда и за голямо мое учудване там е спрял един доста измъчен зил, а откъм постройката се чуват звуци от рязане с флекс. Ситуацията ми става ясна веднага, въпреки че вече не е типична, както беше по мое време, докато служех. Това са крадци на метали. Режат и гепят всичко, което може да бъде прието в пункт за изкупуване на метали - като се започне от пътни знаци, мине се през бронзови паметници и се стигне до железата в една рушаща се сграда. Това е историята на родната ни промишленост - след прехода почти всичко от промишлеността логично затвори, защото Съюзът, като измислена държава, спря да бачка и покрай него изгоря и икономиката на послушната му държава сателит. И както всичко затвори, много гениални пичове без грам дългосрочно мислене разпродадоха всичко за смешни пари и на свой ред новите собственици хванаха и нарязаха де що има завод, шитнаха металите и изчезнаха.

Та спрял си е камионът и до него си седи един едър субект, който пуши. Няма как да не ни види, защото камионът ни е блокирал пътя за излизане на колите, а и не ми дреме. Приближаваме си, пичът си е бая големичък обаче. Когато се доближавам още малко, спирам, човекът също ме е видял и очите му се отварят широко от изумление. Това е бабанката, която вкарах в болница, когато бях новобранец. Ебаси ташака! В този момент пичът започва да се смее гръмогласно.

- Хахахах, софиянче, дека си бре? - засилва се към мен. Аз съм толкова изненадан, че не мога да реагирам, но той, вместо да ме удари, ме прегръща и ме вдига във въздуха. -Ееееееееееееееее, софиянче, колко съм си мислил за тебе, ха-х-ха-х-ха-х-ха-х. Ти си единствениот, който ме е мангерил у живото ми...

Докато ме размята във въздуха, виждам тримата ми приятели, които наблюдават сцената зяпнали.

Бабанката най-накрая ме пуска на земята и започва да ме тупа по гърба така, че очите ми се насълзяват. Здрав е като бик и е много хубаво, че не е злопаметен, защото иначе щеше да стане весело.

- Еййй, колко съм се чудил що стаа с теб, толкова съм искал да изпием по една рачия, ама я се уволних, а теб разбрах, че са те изстреляли тука некъде да ни вардиш от враго... Еййй, как ни събра Г оспод тука у пущиняка - скача в кабината и се появява с половин шише ракия от любимата ми плодова, което ми подава, - пий, пий за срещата.