Андрей Велков - Български психар

Аз си наливам водката в кутийката с бира и също отпивам. Ихааааааа, вкусът на напиванията ми в ученическите години. Ситуация „Хиподил“.

- К’во сте млъкнали, момчета. Странно гледате.

Ивака ме поглежда още по-странно и ми казва тихо:

- Трябва да дойдеш и да видиш. - после се обръща и с Тонката тръгват в посоката, от която дойдоха.

Ставаме с Мишката и без да се наговаряме, си слагаме в една малка раничка няколко бири и бутилката „Финландия“. Бързо настигаме Антон и Иво и тръгваме след тях. Продължават да мълчат и започват да ме дразнят. Ебаси психарите, да не ги изведе човек сред природа. Вървим в мълчание още към две минути. Аз тъкмо си изпивам коктейла, когато излизаме на друга, по-голяма поляна. Интересното на тази поляна, за разлика от другата, на която сме опънали кемпа, е, че цялата е обрасла плътно с марихуана. И аз млъквам. Мдааааааа. Плантацията ми леко се е поразраснала. Правя си два основни извода от ситуацията. Единият е, че въобще няма нужда да ходя до Петричко, другият е, че колите не ни вършат работа, трябва ни камион и веднага се поправям мислено - не камион, а камиони. Обръщам се към Мишката, но той, защото е железен, вече е отворил четири нови бири, грижовно е изпил по петдесет грама от всяка и сега ги долива с водка. Раздава ни кутийките и сядаме, без да си говорим, един до друг.

Наслаждаваме се на гледката и за пореден път доказваме тезата, че зеленото успокоява очите. Успокоява ги много.

Медитираме така и гледаме зеленото море, без да имаме представа за времето. Понеже медитацията ни е от балкански характер, изпиваме през това време водката и бирите. Мишо разваля нирванката:

- Копелета, тая трева няма да избяга, аре да ходим да ядем.

Мъдрец си е наш Мишо и затова ставаме и се отправяме към лагера ни, като по път събираме яко дърва. После се почваме сериозно около огъня. Аз вадя малко касетофонче на батерии и няколко касети.

- Пичове, какво ви се слуша? Имам „Пърл Джем“ - първия, „Продиджи“ - втория, или ’88 на„Рънинг“?

- Я пускай метъла, гледай на този огън какъв кеф е - казва Иво, който си е върл металяга и не се кефи на моята страст към електрониката.

Пускам касетката и наистина музиката се вписва жестоко с обстановката. Тъкмо се стъмва и огънят започва да хвърля отблясъци по лицата ни. Скоро пържолите са изпечени и ги поливаме обилно с бира. Преяждаме нечовешки, но ни е супер кеф. След това палим по цигара и сменяме питието, аз оставам на водка с бира де, но Мишо подкарва уискито, а Иво и Антон мастиката.

- Пешо, аз си мислех, че става дума за няколко храста канабис, които си засадил - казва Тонката, - ама това е ужасно много коз, братчето ми...

- Верно не е малко - вдига чашата си Мишо, а Иво само се изхилва.

- Еми, приятели, аз някога прекарах бая време тук и доста се позанимавах с тревата, защото нямаше какво да правя. После обаче се уволних и когато се сетих, че тук може да има коз, също не си мислех, че толкова се е разраснал. - И на мен ми става смешно. - То вярно конопът си е бурен, ама чак пък толкова.

Отпивам от бирата с водка и внезапно осъзнавам, че съм се нацепил яко. Тази комбинация винаги е като бомба със закъснител. Добре си, добре си и бууум - не знаеш къде се намираш. Но не се оплаквам де.

- Абе не че е лоша ситуацията - опитвам се да обобщя. - Само трябва да го помисля малко повече как да стане с транспорта. - Усещам се, че и фъфля леко. - Но това ще го мислим утре, сега мисля да поспрем с метъла и да пусна нещо по за душата.

И пускам „Продиджи“ и не след дълго четирима много пияни младежи се гонят по една поляна и прескачат един огън в една планина, чувствайки се многоооо, многоооо добре.

*

Събуждам се от хъркането на Иво, който звучи като персонаж от филм на ужасите, когото тъкмо мъчително колят, д’еба метълчето гадно, и от жегата, защото с Мишката като велики интелектуалци не сме се сетили да опънем кемпа под някое дърво, а сме го забили по средата на поляната на слънце. Изпълзявам от чувала, след това от палатката и се опитвам да се изправя. Получава ми се от първия път, което ме учудва малко. Друго си е да поркаш на чист въздух, ейййй. Виждам, че Мишо и Тони вече са станали и пият кафе. Мишо пие и уиски всъщност. Наистина е като цар на деградацията това момче.

- Мишооооо - провиквам се аз.

- Кажиииии - отговаря ми той.

- Хубавооо ли е уискитооо?

Той се усмихва и налива в една чаша, която слага до себе си. Аз първо се запътвам към близкото дърво и пускам една вода, после отивам при момчетата и сядам до тях. В една кутия има лоясали пържолки и изсъхнал хляб. Супер, по-добра закуска не може да има в този момент. Хапвам малко хляб и го прокарвам с уискито. Отказвам кафето, което ми подава Тонката, понякога просто не ми се пие, и паля първата сутрешна цигара. Почти нямам махмурлук, което е великолепно.