Андрей Велков - Български психар

После се прибирам вкъщи и ситуацията съвсем се засира. Баща ми, жертва на икономическата криза, си е бил камшиците и е оставил майка ми да се оправя с всичко. Ебати пича. Колко е лесно да обърнеш гръб на проблемите и да оставиш твоите хора да си се оправят. Майка ми е бог, не показва капчица слабост и веднага овладява ситуацията. Ако оцелее нашата държавица през следващите години, един ден трябва да се направи огромен паметник на Черни връх на българската жена - как носи две пазарски торби и крачи усмихната към бъдещето. Казвам ви, пичове, ако оцелеем, само заради тези жени ще е, само се огледайте и ще ги видите навсякъде около нас. Не ние, не шибаните политици, а те са гръбнакът и силата на нашето общество. Без тях сме нищо, пълна нула.

Морето се оказва мираж, а пък още по-забавно става, когато един скок на долара леко обезсмисля кинтите, които съм скатал за третия семестър. Докато отивам към Секретариата, за да подам молба да ме оставят да уча, срещам един стар приятел - Асен, и се сещам, че той май скоро завърши специалността, която изучавам. Прегръщаме се, аз го питам: - Как си, завърши, а? Машина си ти! - тупвам го по рамото. - Сега какво, бачкане, кариера, костюми и вратовръзки? Първият милион е на една крачка?

Пичът ме поглежда с горчивина и ми казва с гробовен глас, който рязко контрапунктира на оптимизма в моя: - Пешо, брат, кур бачкане, кур и кариера, нямаш ли връзки, все едно си учил за нищо. Нямаш шанс да се пласираш някъде, а ако успееш по случайност, кинтите няма да ти стигат да си избършеш и гъза. Аз изчезвам оттук, не става така просто. Отивам към

Щатите.

Въобще не ми харесва какво чувам, но се опитвам да продължа да се усмихвам.

- Е, аре сега, копеле! Къде ще ходиш, нали ако всички избягаме, няма да има кой да я оправи тази държава. Нали помниш какво си говорехме някога след тренировки, как ще си направим заедно бизнес, как ще караме яхти...

Асен ме прекъсва:

- Гледай сега, каквото сме си говорили, говорили сме си го тогава. Заеби всичко е моят съвет и рязко изцепвай зад граница. Тук няма оправия и няма да има още много време. Бягай бързо и не гледай назад.

Прегръща ме и продължава: - Сега те оставям, защото съм на интервю в посолството и закъснявам, но чуй какво ти казвам и бягай с двеста, докато още можеш.

И така, виждам Асен за последен път. Асен и още над половин милион наши хора, от пичовете, през следващите няколко години си тръгват от родината, за да търсят по-добър живот и да избягат от зомби апокалипсиса, който се задава. Сигурно щеше да е хубаво някой да се опита да задържи тези девойки и младежи от моето поколение тук, да направи нещо, да каже: „Пичове, стойте, без вас не можем, вие сте децата ни и бъдещето ни. Стиснете зъби и останете, заедно ще оправим нещата.“. Никой нищо не направи обаче, на никого от лайнарите не му пукаше.

Стигам при злите създания, наречени секретарки. Те ме поглеждат, изслушват ме с каменни лица, после едната ми казва бавно и с явно наслаждение от властта си над мен (нищите духом имат тази забавна склонност да се опиват от контрола над други хора):

- Няма как да удовлетворим такава молба, момче - оправя дебелите си очила и шумно сръбва от стара соц чаша за чай, - като отидеш в магазина за сирене, и то е с пари, нали? Там молби ли им пишеш пак?

Пак сръбва просташки и спира да ми обръща внимание. Другата, с много отработено движение, взема молбата ми от бюрото и все едно не съм там, я пуска в едно кошче за боклук до себе си, което е пълно със смачкани листове. Аз превъзмогвам първоначалния си импулс да им размажа главите една в друга и се обръщам. Току-що съм спрял да бъда студент. Излизам и бавно минавам покрай огромната опашка късметлии, които са събрали кинти и ще продължат да учат. Може и да не изпитвам първоначалния си ентусиазъм, но ми се щеше да го довърша това образование, за да видя дали ще има някаква качествена промяна в мен след това. Облягам се на стената, паля цигара (имам само още две) и наблюдавам стотиците младежи и девойки, които чакат да си дадат парите, чудя се дали те се вълнуват, дали още мечтаят, или са там просто по инерция. Преди да си допуша фаса, ми хрумва и друга идея, но трябва да я обмисля.

Няма да бъда мижитурка, която цял живот се бъхти за дребни центове.

Лъки Лучано

Виждам най-силните и умните мъже, които някога са живели. Виждам целия този потенциал. И го виждам прахосан. Дявол да го вземе, цяло поколение бензинджии. Сервитьори. Роби с бели яки. Рекламите ни накараха да гоним коли и дрехи. Работим служби, които мразим, за да купуваме боклуци, които не ни трябват. Ние сме поколението Х на историята. Без цел и място. Ние нямаме велика война. Нямаме голяма депресия. Нашата велика война е духовната. Нашата голяма депресия е нашият живот. Всички сме възпитани от телевизията да вярваме, че един ден ще сме милионери и филмови идоли, и рок звезди. Но няма да бъдем. Малко по малко разбираме това. И това страшно много ни вбесява.