Андрей Велков - Български психар

След кратка ваканция започва вторият семестър. Предметите са по-интересни и има повече преподаватели, на които им пука. Пак някакви моменти на надежда и идеализъм ме спохождат и си мисля, че след няколко години всичко ще е наред, само трябва да потърпя. Както казва един мой приятел, той е по-голям от мен на години, познаваме се от тренировките и сега е при баретите: „Най-мъжкарското нещо, браточка, е търпението“. Та аз търпя, уча, бачкам си и когато остане случайно някой лев, отивам да се направя на маймуна, ей така, малко за отдушник. Пак съм влязъл в рутина и живея за някакъв хипотетичен бъдещ момент, когато „всичко ще е окей“. Едно да ви кажа, това мислене никога никого не е довело до щастлив край.

Една колежка много ми харесва, но рядко се засичаме. Една сутрин, когато пак се е случило да съм със зверски махмурлук, я виждам да влиза в залата, където ще е лекцията. Това ме убеждава също да вляза, вместо да ходя да пия биричка, както ме навиват едни колеги. Сядам до нея и известно време се правя на луд, слушам преподавателя и си правя записки. В един момент някой го вика навън за малко и аз се възползвам от момента да заговоря девойката. Наистина много е добра - дълъг крак, страшни цици, дълбоки кафяви очи и черна права коса с перчем на черта.

- Здравей. Аз съм Пешо. Ще карам направо. Много си красива, искаш ли да излезем да пием по питие тези дни? - казвам нещо от сорта, като последните ми думи са важните. Усмихнат, подавам супердружелюбно ръка. Девойката направо сякаш се стряска, после ме изглежда със страшно презрение и просъсква:

- Я не ме заговаряй бе, цървул. За какъв се имаш ти бе? Я марш у лево, нещастник! -После се обръща напред, все едно не съществувам.

Аз хващам моментално сръбската телевизия и й казвам:

- Ей, кифло нещастна, опитвам се да се запозная с теб по най-нормален начин, а ти ми се правиш на примадона, парцал нещастен!

После я донахранвам и отивам да седна до едни мои хора на задните чинове, за да не й счупя тиквата по средата на лекцията, д’еба и надменната пача. Един от тях ме тупва по рамото и казва:

- Добър опит, Пешко, смел си, ама тая не е за нас. Нямаме колиии, парииии, такиваааа неща, ако разбираш к’во искам да ти кажа. Нямаме нещата, които я вълнуват, пич.

Аз кимвам. Знам, че доста от хубавите девойки в наши дни ги ядат прасетата, опс, обърках се, мутричките, но това не значи, че няма изключения. Силно се надявах тази да е от изключенията, но уви, не познах. Адски шибано е готините девойки да ги шлякат някакви боклуци, ама каквото обществото, такава и социологията. Какво да направим, че в нашата мила родина положението е такова и момиченцата отичат по този гаден начин.

От позицията си на задния чин виждам как мутреската бърка в чантичката си и вади миниатюрен мобилен телефон. Братче, аз за една такава машинка трябва да бачкам сигурно поне три месеца. Бавно набира някакъв номер. Говори някъде към минутка, затваря и после се обръща и ме поглежда гадно. Усмихва се само с устни, но очите й са студени като на змия. Аз вече не й обръщам внимание, а се задълбочавам в лекцията. Майната ти, парцал, хубава мацка си, ама в главата имаш ако, както пеят поетите на моето поколение „Ъпсурт“. Лекцията е интересна, но ушите ми още бучат от случката. После имаме някакво ужасно упражнение по статистика и мога категорично да заявя, че това няма да е моят любим предмет. Ама въобще. Приключваме по тъмно и аз отклонявам втората покана за бира от аверчетата, защото искам да се наспя, леко съм се поуморил тези дни, а и нямам кеш. Излизам на улицата до факултета и тръгвам пеша към спирката. Докато минавам покрай два паркирани мерцедеса, прозорецът на единия се смъква и отвътре ехидно ми се усмихва гореспоменатата колежка.

- Ей, пикльо, ей сеа, кат си мноо отворен и ми викаш кифла и пача, ще те запозная с приятеля ми.

Вратите на двете коли се отварят едновременно и от тях излизат някъде към един футболен отбор дебеловрати, здрави младежи. Какво клише. Мдаааа, положението отива към лошо. Аз, колкото и да съм нинджа, с толкова говеда нямам шанс. Пичът с най-големите и най-златните ланци се подпира на колата до мен, пали цигара и започва да се държи като третостепенен герой от „Кръстникът“.

- К’во става, младеж, обиждал си жена ми нещо, а? Човек, който обижда жена ми, бере ядове - издухва пушека си в лицето ми. - Кажи ми к’ъв си ти бре, калитко, да викаш на мацката ми парцал?

Положението е неспасяемо в този момент, си мисля аз, тези са ме заградили яко, не мога да избягам, защото ще ме догонят с колите, а и знаят къде уча. Загубен мач. Поглеждам мистър Мутра в очите и му казвам: