Андрей Велков - Български психар

В залата сме някъде стотина души. Един прошарен чичко влиза, леко накуцвайки, и всички утихват. Настава тържествена тишина. Чичкото е облечен със странно сако с кожени кръпки на лактите и има очила с дебели рогови рамки. Започва да държи реч и определено му личи, че грам не му се занимава с нас. Не се опитва и да го скрие много.

Г овори монотонно, без да се усмихва, а гласът му, въпреки че е равен, се чува и в най-отдалечения край на залата. За момент се сещам за един друг чичко, който говореше по същия начин преди около две години, когато ни посрещаха в армията. Речта продължава около половин час и накрая пичът ни казва, че за днес сме свободни и може да видим програмата си за седмицата залепена на табло до вратата на секретарката. Опитва се да ни се усмихне за финал, но не му се получава, после се изкашля и излиза бързо. Малко по малко аз и колегите ми се изнизваме през вратата. Оглеждам ги и това, което виждам, не ми харесва много. Повечето момченца приличат на футболистчета от В група и гледат тъпо, а болшинството от девойките имат излъчване на чалга певици. „Лошо, Седларов, лошо“, си мисля аз, но по-късно се оказва, че имам познати в потока, и то не малко, и за мой късмет от сто души десетина са „наши хора“. Това е едно социално уравнение, което статистически граничи с почти невъзможното.

Нека да спомена някои неща за нашата образователна система, които по онова време не знаех и съответно не си бях формулирал. Първото е, че ние от много време въобще нямаме образователна система, а само подобие на такава. Има имитация на учебен план, имитация на учебници и имитация на преподаване. Учебниците са тъпи и се пишат само за пари, учебната програма е малоумна и непрактична, а учителите са хора, които категорично не отговарят на възрожденското понятие „даскал“ с неговия просветителски заряд. Има, разбира се, малки изключения, но те не са достатъчни да променят или въздействат. Съответно от родните училища излиза една масово негодна продукция -младежи и девойки, които нямат формирано собствено мислене, способност за възприемане и анализ на данни, а могат само папагалски да пресъздават информацията, която по изключително хаотичен и лош начин им се налива в тиквите. Това образователно извращение е продължило много години и резултатът е цяло поколение тъпаци, които нямат грам мозък и са убедени, че четенето на книги е пълна загуба на време. Мисля си също, че това съсипване на образованието е нарочно и част от някакъв велик план, чиято крайна цел е да се отгледа нация от лесноманипулируеми, нискоинтелигентни марионетки, които като овце да се насочват в удобна посока. Също така мисля, че който и да го е измислил това, определено добре му се е получило. Най-сигурният начин да унищожиш някоя нация е да отнемеш способността на нейните деца да мислят. После само трябва да изчакаш...

На следващия ден ставам в седем и отивам на лекция в 08,30. От стотината ми колеги налични са само десетина-петнайсет. Сядаме в посочената стая и започваме да чакаме. Някъде към 09,00 влиза доста невзрачен човечец с омачкани дрехи и очевидно силен махмурлук, казва неясно името си и започва да ни чете от някакви омачкани записки с монотонен, гъгнив глас. С много усилия успявам да задържа вниманието си върху това, което говори, за около десет минути, но после се отнасям. Като гледам, и колегите ми не са много съсредоточени. Нищо, следващата лекция ще е на професор Х, гледал съм го много по телевизията, чел съм му статии и сто процента ще е много интересно. Едвам издържам двата учебни часа и се запътвам към залата, където ще чете лекция академичното светило. Там вече са се посъбрали повече хора. Сядам и вадя лист и химикал, за да водя записки. Минават двайсет минути, когато влиза някаква леличка, която ни казва, че Х е зает и няма да има лекция. Изнизваме се и аз отивам да изпуша една цигара в градинката зад университета. Имаме дупка в програмата от два шибани часа. Понеже още се нося на крилете на академичния ентусиазъм, използвам функционално времето и се записвам в библиотеката, после прекарвам времето си в малките книжарнички наоколо. Дори купувам една тънка книжка на професор Х с последните си кинти. Двата часа минават и даже малко закъснявам, докато намеря къде е заличката, която е забита в някакво далечно крило на сградата, наречено „Гълъбарника“. Влизам, отново има десетина-петнайсет души, явно не всички са устискали да чакат два часа и са възирали. Този път преподавателката е относително млада и категорично дебела. Поглежда ме злобно, аз се извинявам за закъснението, но тя само ми махва да влизам. Отново следва монотонно четене от записки. Всички чинно си записват. Това продължава пак към един мъчителен час. Мацката е сляла двата учебни часа, изкарала е междучасието от уравнението и когато минава единият час скука, пуска между нас списък, в който трябва да се запишем, че сме присъствали - име, специалност и факултетен номер. С това приключва първият ми реален учебен ден. Отивам в близката градинка и преглеждам записките си, защото обичам да обработвам информацията веднага. После отварям книгата на професор Х и прочитам една глава. Прави ми впечатление, че както книгата, така и записките ми се отличават с изумителна сухота на текста, липса на логика и страшна скука. Мдаааааа, първият ми ден в Алма Матер определено не вещае нищо добро.