Андрей Велков - Български психар

Вторият ден започва с фалстарт. Пак е паднала първата лекция. „Той рядко идва“, казва секретарката, когато я питаме какво се случва. После все пак провеждаме следващата лекция, едно упражнение и кой откъде е.

На третия ден се оказва, че нямаме нищо.

На четвъртия ден имаме лекции според програмата най-накрая, петъка - също. Оказва се, че това е нормално. Някои даскали не им пука и не идват, появяват се само да отбият номера и за изпитите, други са стриктни и при тях трябва да се ходи, защото иначе не дават заверки. Какво ли да правят младежи като мен, които трябват да бачкат? А парите, които съм спестил, стремително се топят и този факт започва доста да ме измъчва. Иначе малко по малко влизам в ритъм и учебният процес започва да тече.

Няколко преподаватели са готини и обясняват интересно и с хъс, личи си, че им пука. За съжаление, са малък процент от общото. Един дори има ум като бръснач, фантастичен изказ и предизвиква в мен академичен ентусиазъм, но накрая яко ме стряска с изказването си „Мили деца, в България образованието е равно на самообразование“. Това изречение обяснява цялата ситуация. Нека да разкажа още за образователната система в милата ни родина въз основа вече на първите ми впечатления от колегите. С две думи, и в армията не съм виждал толкова тъпи копелета и путки на едно място. А това се води елитна специалност. Повечето имат коефициент на интелигентност колкото температурата в стаята и Форест Гъмп до тях би изглеждал като Айнщайн. Няма толкова тъпи погледи и разговори, не могат да вържат две приказки на кръст, само позират и симулират учебна дейност. Това са отличниците на България, които един ден ще заемат отговорни длъжности и нещо ще зависи от тях. Заеби! По-добре да се закрива държавата директно. Тези създания нямат грам собствено мислене, могат само да зубрят и после да повтарят назубреното. Целта им не е да получат информация и на база тази информация да могат да правят изводи и да виждат моделите, целта им е да имат „шистичка“ и мама и тате да им пращат „паричкитие“, после да си намерят заветната службица „на бюро“ и да паразитират на гърба на държавата до пенсия, ако може, без много да се напрягат. Така няма да се оправят нещата, а и губим свръхценни селскостопански работници, които са били заблудени, че ученето наизуст на дълги и неразбираеми текстове е признак на интелект. Не е! Марш на нивата!

Точно за един месец целият ми академичен идеализъм е прегазен, довлачил се е до канавката и там бавно агонизира. От Алма Матер явно е останала само сградата, всичко друго е фалш и самозаблуди. Нито преподавателите (изключенията са толкова малко, че не могат да предизвикат промяна), нито студентите стават. Ако ме заключите в изолирана стая с куп книги, върху които е базиран предметът, който изучавам, аз за три-четири месеца ще съм поел цялата база данни, която сега постепенно ми наливат в главата, претендирайки, че ми „преподават“. Виждам разочарованието и огорчението върху лицата на още няколко души от потока ми. Явно и те са имали големи очаквания и надежди като мен и сега преживяват чувството да си яко преебан, което някои хора наричат „фрустрация“ сигурно на галено. Но стига толкова депресия, каквото такова. Да се бях сетил да отида в „Принстън“. Не че нашите имат кинтите да си го позволят де. Това с образованието май пак леко е свързано със статуса. Ще цитирам едно филмче от детството: „Педро, амиго мио, пак ще пием кръв от консерва“.

Закачам малко и студентски живот де. Както споменах, се надушвам с няколко младежи и девойки, които са от моята кръвна група. Пием бири между лекциите, пафкаме, ходим по барове и на партита. Готини са. Това с бохемския студентски живот в Студентски град не е моя филм и не става. Пиенето на водка менте от пластмасова чашка със степче за разредител в някоя читалня, докато се слуша новото на Г лория, категорично не ми е опция за забавление. Отивам няколко пъти при някакви колеги и колежки и вдигам ръце. Не ми допада и ги оставям да се наслаждават на живота си по този техен специфичен начин. Те не ми пречат и аз не им преча. Нека бъдат щастливи.

Свършвам кинтите и се хващам да работя охрана нощна смяна в едно хотелско казино. Ходя с риза и връзка, мълча и гледам да не стават проблеми. Проблеми се случват рядко, което е добре, защото в тези каубойски времена всеки конфликт неизбежно води до усложнения. През цялото време съм недоспал и ми идва малко нанагорно с бачкането, ходенето на лекции и ученето после, което не е малко. Все още обаче някакъв фалшив оптимизъм замъглява преценката ми. Идва време за първата сесия и аз си вземам всички изпити без много зор. Попадам и на прословутото създание „проклет преподавател“, чието единствено удоволствие е да се заяжда със студентите и да храни егото си от властта си над тях. Чувал съм от мои приятели, че винаги има по няколко такива. Аз минавам, защото съм велик стратег, но повечето колеги ги застига секирата. Едвам събирам кинти да си платя следващата такса и за награда нямам пари да празнувам Нова година. Всичките ми приятели заминават някъде, аз отивам на някакво тъпо квартално парти, не седя много и се прибирам вкъщи, където гледам с нашите телевизия.