Андрей Велков - Български психар

Неусетно идва есента и гората придобива невероятни цветове. Все едно цялата планина гори. Гледката на залез е божествена. Уверявам ви, че такова нещо не може да се види в Сауроновата градина. После идва зимата и пада толкова сняг, че ходенето става сложно. Аз изпадам в нещо като зимен сън и през цялото време съм в подобие на транс. Някой новобранец е оставил една малка книжка, която се казва „Увод в дзен-будизма“, и аз я чета през цялото време. Искам да се похваля, че вече мога да целя мишената с ножа десет от всеки десет пъти, а ударите и ритниците ми се подобряват значително, но това е логично, защото повтарям всяко движение хиляди пъти. Когато вали, после излизам и вървя по пътя, за да направя пъртина през натрупалия сняг. Не искам някой от приносителите на „Русенското“ да се гътне от бяла смърт по пътя и после да нямам какво да ям и някой да ми развали нирванката. Дори няколко пъти отивам до заставата като на гости. Командир Курц веднъж така ми се зарадва, все едно съм отдавна загубеният му син, но май беше в делириум. Напълно съм си създал моя система вътре в системата и ми е много добре.

Планината е пълна с вълци. Всяка сутрин откривам следите им около поста. Но пактът ни за взаимно ненападение явно работи. Аз не ги стрелям и те не ме ядат. Често виждам един доста едър да седи на скалата над поста и да ме наблюдава. Една нощ по пълнолуние цялата долина е осветена от луната и снегът буквално свети, вълкът започва да вие от скалата и аз се включвам. Вием няколко часа и аз се чувствам напълно щастлив. Предполагам, вълкът също, съдейки по широката му усмивка.

После снегът започва да се топи и гората пак се раззеленява. Това пролетта е голяма работа. Направо кипи от живот навсякъде. Изпушил съм си тревата и съм си изял гъбките, но грам не ми пука. Състоянието, в което се намирам, ми е напълно достатъчно. Един ден, вместо да дойде един новобранец, идат двама. Единият ме поглежда странно и казва:

- Капитанът каза, че другиден се уволняваш, Пешо, и че трябва да слезеш в заставата, за да сдадеш автомата и униформата

Паля цигара и въобще не осъзнавам какво се случва. Кога е дошло време да се уволнявам, ебати вълшебната планина. Събирам си нещата за три минути, правя кратка инвентаризация на снаряжението и съм готов да напусна ПГП „Черната река“. Сипвам по ракия на новобранците отвън на масата и сядаме да пийнем. Пичовете ме питат разни глупави неща и аз им отговарям с някакви общи приказки. Оставям им касетофона и музиката като наследство. Без Афекс Туин тази планина няма да е същата, си мисля.

После тръгвам надолу по пътя за заставата. Вървя бавно, без да бързам. Готино ми е. Привързал съм се към мястото и то ще ми липсва, но се радвам, че ще се върна в истинския живот, като знам, че тази магическа ваканция ме е променила и ме е направила доста по-корав.

Слизам в заставата, сдавам боклуците и за пръв път съм без автомат на рамо. Чувството е малко странно, все едно съм гол. Вечерта пием ракия с Курц и наборите и си приказваме.

Пичът, когато е полутрезвен, се оказва интересно типче, но няма да имам време да го опозная, за щастие. На следващата сутрин рано от поделението идва джип, който ни взема и ни откарва на плаца, където започна всичко преди година и половина, и тържествено се уволняваме. После се качвам на влака и потеглям към Мордор. Не съм се прибирал от петнайсет месеца.

Никога не съм позволявал на училището да попречи на образованието ми. Марк Твен

Образованието е най-важното нещо.

Джон Лайдън, „ Секс Пистълс “

Слизам от автобуса на автогарата в Овча купел и вдишвам родния въздух на Мордор. Няма друг като него. Паля цигара и бавно се оглеждам. Многото хора ме карат леко да се чувствам като абориген, видял цивилизацията за пръв път. Имам подозрението, че изглеждам леко подивял. Вземам си бира от един тенекиен павилион на автогарата за из път и се качвам на трамвая в посока центъра. Отпивам щастливо първото си питие на свобода и се опитвам да се абстрахирам, че непознати хора влизат в личното ми пространство, което явно по време на заточението ми във военния манастир се е поразширило до радиус от няколкостотин метра. Слизам на Съдебната палата и тръгвам пеша по „Алабин“. Фриййййййдъъъъм. Ебати кефа. Не че ми беше лошо горе, но свободата си е друго нещо. Вземам си нова биричка и се разхождам малко по „Витошка“. Мацки извират отвсякъде, а аз имам да наваксвам за бая време и се чувствам като дете пред витрината на сладкарница. Завивам по „Солунска“, зяпам малко книги на „Славейков“ и се насочвам към „Шишман“, където сядам в любимата ми „Билкова“. Там всичко си е същото, дори и барманите. Поръчвам голяма водка и я изпивам чиста със страшно удоволствие. Провеждам няколко прекрасно безсмислени класически за заведението разговора с другите накацали по бара следобедни птици, а после се прибирам към нас, където настават бурна радост и веселие. Хапвам, пийвам, слагам си нормални дрешки и се връщам обратно към центъра, където се засичам с няколко приятели и се правим на маймуни по случай уволджака ми.