Андрей Велков - Български психар

После следва един безумен месец, който лееекичко ми се губи. Не се наваксва толкова лесно година и половина без партита и почти никакъв секс. Всичко ми се слива като някакъв безумен филм и в спомените ми са останали само някакви откъслечни кадри -как съм в леглото с разни девойки, как лазерите на някакво голямо парти ме осветяват, а басовете почти ми изкарват въздуха, как бягам от някакви куки и едновременно с това се смея, как седя на бар и пред мен има поне сто и петдесет хиляди малки чашки с текила (тогава не се казваха шотове още) и всякакви такива сцени. После, уви, кинтите свършват, защото нашите са увиснали, и аз започвам да бачкам и да уча за кандидатстудентски изпити номер две (надявам се последни). Хващам се като хамалин в един склад за цимент. Малко е тежичко, но аз съм яко копеле и пада някой лев. Намалявам темпото с партита и се мачкам само уикендно, защото иначе няма да мога да запомня нищо от материала. Влизам в цикъл - работа, учене, трещене - и много-много не се замислям какво се случва.

Все едно влизането ми в университета е някакъв вододел и след него всичко ще се промени. Тогава нямам въобще идея колко съм грешал в този момент и този почти детски идеализъм ме носи на крилете си. Изпитвам страшен оптимизъм и си казвам: „Ето, сега ще вляза, ще похамалувам още малко, но докато уча, нещата в милата родина ще се нормализират и регулират и след няколко години всичко ще ми е наред“. Като си спомням за онова момченце, което бях някога, се чудя как може да съм бил толкова тъпо копеле.

Месеците до изпита минават неусетно и аз, независимо от времето, което имам да уча, ги прегазвам като бързия влак и влизам каквото искам, там, където искам. Вземам отпуск и отивам на море, като обикалям главно къмпингите около Созопол. Няма такова разбиване и отново не знам какво се случва, което е нещо нормално, когато си около голямото синьо. Там програмата изглежда така - понеже си пил цяла нощ (често и цяла сутрин) и не си се сетил да си легнеш на сянка, слънцето те напича в 7-8 и сънят става невъзможен, освен ако не искаш да ти се свари мозъкът (колкото ти е останал). Лазиш до водата и се бухваш в нея. Тази процедура малко оправя положението, доколкото това е възможно, защото си пил допреди няколко часа и си леееко недоспал. После някой казва: „Пич, хайде да ходим да пием кафе“, и някъде след половин час вече пиеш началото на третата си бира и си сгънал нещо характерно за сутрешно къмпингарско меню от сорта на шкембе, пържени филийки или един голям облак. К’вото дойде, бирата е по-важна. Искам само да отбележа, че това за бирата, махмурлука и „клин клин избива“ е пълен мит и няма нищо вярно в него.

След това пак се влиза във водата за малко, за да се смели закуската по-добре. После започват да прииждат летовниците и курортистите и се започва едно стратегическо пафкане на коз и наливане с мастика, мента, водка, джин, вермут, бира, студено вино, коктейлчета, съчетано с правене на лошо впечатление на всички околни. Това продължава преди, по време и следобед някъде, докато дойдат чайките - тези мини къмпинг лешояди. После, ако си тарикат и се сетиш, може да полегнеш и да дремнеш малко за красота, преди да започне истинското разбиване по плажните барове и кръчми. Това същинско разбиване е неописуемо и трябва да се преживее, за да се разбере. После пак изгрява слънцето и всичко започва отначало. Някъде на третия ден човек вече не знае кой е и как се казва, но е напълно и истински щастлив - море, смях, приятели, партита, мацки, безумици, още смях, дивеене, бушуване и трещене с хора като теб, няма такъв кеф и такова усещане за безметежност. Някъде след две седмици се насочвам в посока Мордор напълно съсипан и изтощен, но с еййй такава усмивка на лицето.

Побачквам усилено един месец, защото ми трябват кинти за такса за първия семестър и разни работи за училище, идва октомври и фактически започва първият ден от студентския ми живот, който, уви, впоследствие ще се окаже доста кратък...

Влизайки в голямата зала, буквално се чувствам като първолак. Едновременно съм радостен и развълнуван. Намирам се в Алма Матер - люлка на образованието, оттук започва пътят ми напред и нагоре и всичко ще бъде наред. Ще бъда заобиколен от интелигентни и позитивни хора, ще има дълги разговори за изкуство, история, политика, поезия и философия, абе един вид всичко ще е като една версия на студентската част на „Отсам рая“ на Фицджералд, ама този път в края на ХХ век. Ентусиазмът ми успешно пречи да чуя бясно свирещите аларми в главата ми, които реагират на заобикалящата среда и излъчваните сигнали. Питам една девойка дали до нея е свободно, тя само ме изглежда надменно и не ми отговаря. Аз въпреки това сядам, защото една кифла не може да ми попречи да се наслаждавам на първия учебен ден по никакъв начин.