Андрей Велков - Български психар

Та г-н Шака Зулу ми обяснява още нещо. Неговите аверчета обаче се разшавват и аз им пускам един откос над главите. Залягат за части от секундата. Ебаси кефа. Айв гат дъ пауъ, тадададъдъддъд. После тихо казвам на Шака:

- Брато, къде точно бягате?

Шака ме поглежда от земята с тъжен поглед и някак замечтано казва:

- Германия.

Мммммммм. Интересна географска концепция имат тези борци за евроинтеграция. Аз си мислех, че пазя границата с Македония. Поглеждам Шака в тъжните очи и му показвам една пътека между дърветата, която води до границата по някое време и след доста катерене.

- Шака, ей там е пътят, дис из дъ уей, май френд. Накрая на тази пътека е македонският старгейт, който води до центъра на Берлин, брато. Уан уърлд - уан фючър, ю ноу. Аре сега бегайте бързо и да не съм ви видял повече.

Шака ми се усмихва леко, аз му се усмихвам също. После той рязко става, казва нещо на рападжийско суахили и целият катун се изстрелва към пътеката, чупейки няколко световни рекорда по спринт. Скоро изчезват между дърветата, а след още няколко дръпки изчезва и споменът за тях.

След малко по пътя се задава поредният пич, носейки пълна мешка с храна. Аййййде на „Русенскооото“ си мисля аз, а птиците пеят весели летни песнички.

Дните минават с някакъв странен ритъм, изпадам в пълно безвремие, превръщам се във военен Робинзон Крузо, само че планината е моят остров. Хората и цивилизацията не ми липсват особено много. Медитирам с часове, тренирам. Нямам книги и това малко ме дразни, защото съм свикнал да чета през цялото време. Старите са се уволнили и вече нямам хора от моята кръвна група на заставата. Вече аз съм старият. Пичовете, които ми изпращат, идват страшно наплашени, „Ей, к’ъв е тоя, дето са го изхвърлили от заставата и живее в гората?“, но бързо разбират, че ако не ми досаждат, няма да имат грижи. Жалкото е, че нито един от тях не е интересен и не става за разговори. Аз съм им намерил работа, всеки ден по няколко часа се занимават с подготвяне на почвата за марихуаната ми на различни места, които им показвам - разорават, плевят и разни други земеделски пинизи. После аз минавам и хвърлям семенцата от мароканския чук. Терените, които съм избрал, трябва да са плодородни, защото по тези места, преди хората да избягат оттук в градовете, е имало нивички. Малко е шантаво да вървиш през няколкото призрачни, изоставени празни села, които се намират наоколо. Само в едното живеят двама старци, които просто са отказали да напуснат родните си места. Прекарвам дълги часове при тях. Те ми разказват какво е било преди по тези места и пием ракия. Сякаш целият свят е вдигнал ръце от тях, не само семействата им, а и държавата им отдавна ги е заебала. Те обаче стоят и търпят с изсушени и сбръчкани от тежкия живот лица, с тъжни, но горди очи гледат как се рушат сградите около тях, в които някога е кипял живот. Гадна работа!

Често се качвам до границата. Там е страшна красота. От едната страна се виждат Рила и Пирин и ако хванеш изгрева, гледката е умопомрачаваща, а от другата се виждат някакви красиви македонски езера, чиито имена не знам. Имам си едно любимо място горе, на което размишлявам. Представлява наскоро взривена от светкавица гранична пирамида. Падналите камъни композират точно подобие на маса с два стола. Ако някой новобранец се прояви положително, го водя там на обяд. Понеже доста обикалям околността, май ще се окаже, че съм последният човек, който знае пътеките. Понякога виждам някакви заблудени нарушители, но вече не им обръщам внимание. Нека си ходят където искат, не ми пука. Трябва да мине стадо украински проститутки, за да ме накарат да реагирам. Чувал съм случай от съседния отряд, че били хванали един път много от този дивеч. После само турбо балъците нямали трипер.

Един път, докато слизам от границата, на една слънчева полянка виждам поникнали много малки гъбки. Веднага в съзнанието ми светва крушка. Навеждам се, откъсвам няколко и започвам да ги разглеждам. Мдаааааааа, това си е баш нашенската магическа гъбка - псилоциба. Напълвам един доста сериозен плик за половин час бране и после слизам до къщата. Новобранецът вече е направил вечерята. Тази вечер има „Русенско варено по императорски“ и „Домашна джанковица - 100 махмурлука“. Поезия. Утре смятам да пробвам гъбите. Вечерям, после се занимавам със забиване на нож в мишена от различно положение и разстояние. Забиването на нож е много зарибяващо. Домъкнал съм един пън с човешки ръст и съм му заковал мишенки. Познайте какви - естествено, че са от празни консерви „Русенско“. Без да скромнича, мога да се похваля, че целя и пробивам мишените всеки девет от десет пъти, а тепърва ще надобрявам, защото ме чакат още доста месеци в тази военна обител.