Андрей Велков - Български психар

Споменах, че дойде пролетта, споменах и че бях посадил семената от мароканската ми трева-каше, подарък от един приятел по случай заточението ми във военния манастир. Минаха няколко месеца и аз се сетих за този мой изблик на биологично земеделие. Бях освободен от наряди този ден и отидох, ей така от просто любопитство, без да тая някакви надежди, да проверя дали нещо евентуално е вързало. Полянката се намираше на стотина метра от заставата, зад едни дървета, и когато стъпих там, леко блокирах. Не само беше вързало, а направо си имаше урожай. Цялата полянка беше обрасла със симпатични храстчета марихуана, които бяха някъде към метър. Опааааа. Аз откъснах няколко глави и ги прибрах за по-късна дегустация. После, понеже имах свободен ден, ме обзеха духовете на фермерството, върнах се до заставата, взех една мотика и една ножица и се захванах сериозно с нещата. Поокопах, поорязах, попресадих, абе направо създадох страшно издържана земеделска композицийка. Бях сложил на един вестник набраните глави да съхнат. След няколко часа седнах, запалих една цигарка, изпразних друга и я напълних с трева с малко тютюнче, за да влиза по-меко. Дръпнах си и след точно една минута постигнах състоянието, на което Боби Марли е посветил много свои песни. Баммм, джакпот! Козът не само хващаше, а хващаше яко. Явно планинският въздух и почва, биоенергийното поле на тази полянка и разположението на Нептун спрямо „Халите“ бяха спомогнали батко ви да се сдобие с цяла нива от най-готиния чук, който му беше попадал. Тъкмо когато дръпнах за последно, заваля лек дъждец. Точно този дъждец щеше да свърши чудесна работа. Разказвам тази история, защото тя обяснява защо нямам много запис от следващите си месеци служба. Всичко се превърна в дълга реге песен с камуфлажни мотиви.

Да разкажа за овцете обаче, защото е интересно. Аз съм от Мордор. И двете ми баби живеят в Мордор. Виждал съм, естествено, кокошки, овце и разни други работи, но никога не съм имал близък контакт с несготвени такива. Оказа се, че за това е мислил и тъпият старшина, който се редуваше с командващия през седмица да надзирава заставата и нас. Пичът, страшен тапир, между другото, едно от най-тъпите парчета, които съм виждал, реши, че ще е страшна идея да ме прати да паса овцете и да гледа сеир. Предполагам, че наистина е било смешно да се наблюдава отстрани.

Та освобождавам аз стадото на къдравите ми приятели от кошарата, която, между другото, е мое дело като изработка, резултат от уникален проектантски усет, брадва, борове и десетина метра ограда, свита от един невиждащ се от кабинета на Командо ъгъл на двора на заставата. Пичовете изскачат от затвора си като откачени и аз, с помощта на няколко лоукика и доста псувни, ги насочвам към врата, която води към пашата. Отварям вратата към свободата и тогава настава истински овчи ад. Изродите се разпръсват като афганистански хрътки по време на бомбардировка и на мен буквално ми се разказва играта. Цял ден си играем на гоненица, къдравите дяволи ме правят да си говоря сам, а старшинката се насира от смях. Със страшен зор ги прибирам накрая в кошарата, чувствам се скапан и все едно съм свалил пет кила.

Познайте обаче какъв наряд съм на следващия ден. Пак съм овчар. Този път минава по-лесно, но пак съм съсипан. Тъпото копеле старшина изпитва истинско щастие. Колко малко им трябва на нищите духом селски душици да се почувстват добре. Дай им малко власт и ако може така да попреебе някого, и вече е в рая педерастът смотан. Този път обаче ги наблюдавам внимателно и малко по малко им хващам модела. Нали си спомняте „Кодът Пи“ на Аронофски - „Всичко има математически модел. Математиката е езикът на природата“. И в този ред на мисли аз много внимателно съзерцавам движенията и структурите на къдравите рогати лайненца.

На следващия ден пак съм „оператор стадо“, но мачът вече е спечелен. Отрязал съм си няколко метра кабел за свръзка и хващам овцата бос. Вчера бях забелязал, че каквото и да се случи, агънцата се въртят около един определен елемент от стадото, че имат център. Първия ден не бях забелязал, че една е малко по-голяма и има камбанка на гушата. А това бил центърът, шефът, щабът на копеленцата. Хващам аз предводителката на агнетата, омотавам я много тарикатски с кабела и я връзвам да виси от едно дърво, като копитцата й са на един сантиметър над земята. Тя се опитва да пасе, навежда се със зор, но не стига и само дрънчи на останалата паплач, която съответно седи около нея и чака заповеди. Аз паля един дебел джойнт, лягам под една близка сянка и отварям „Махалото на Фуко“, което изпадна от една кутия на картечница в оръжейната вместо лентата й. Чел съм я и преди, но никога, докато съм бил овчар. Та пафкам си, чета си, екстра ми е, а стадото ми овце седи обуздано и гледа тъжно.