Андрей Велков - Български психар

- Браво бе, редник, да не си бачкал в Коми, че ги цепиш дървиете така бре, бах маааа му. „Евалата“ - чу се зад мен.

Обръщам се и зад мен явно е застанал командирът на заставата. Прилича на балканската версия на полковник Курц с мустаци. Има нашивки на старши лейтенант и кървави очи, които могат да се получат само ако пиеш повече от кило и двеста „Кюстендилска плодова - спешъл селекшън / Фрий Тибет едишън“ на ден. Продължава с дрезгав глас на ортодоксално пиянде: - Аре, поцепете още малко, обедвайте и после елате към моя кабинет да ви зачислим оръжия и да кажа к’во става тук и к’ви ше ги радите.

Моите хора тръгнаха да козируват, но пичът вече се беше завъртял и с много специфично олюляване се отдалечи към заставата.

*

И после станахме войници и животът войнишки стана наш живот и дрехите войнишки -наши дрехи, и започнахме да пазим нашата велика нация и нейната граница от потенциалната агресия на свръхопасните македонци. Смятам, че е по-добре да си граничар, отколкото да висиш в някое поделение, да бичиш караули и да си заобиколен от шапкари. Това, естествено, е мое мнение. Има хора, които обичат да ги шибат по цял ден военните и уикенда да си ходят вкъщи. На мен повече ми допада да съм в пущинака и да имам минимален контакт с някакви комплексирани, малоумни човечета, които отдавна са забравили каква е първоначалната идея на професията им. Да се шибат!

А и в пущинака има някакво шибано очарование. Все едно си на хижа, но не си на почивка, а насила. Нечовешки красиво място, само тежестта на автоматчето през цялото време леко ти пречи на кефа. Подсеща те, говори ти на ушенце: „Ти си мой, не аз твой, тъпако. Земи тая природа, ама после се върни в заставата и чакай следващия наряд“.

Най-шляканото е скуката и състоянието, което поражда след това - Великият сдух. Първите две седмици всичко ти е ново, шарено и интересно, но малко по малко влиза в една рутина, която, съчетана с вградената депресия на армията, ти изсмуква цветовете и живеца и буквално си ебава пичката лелина. И дойде пролетта и с нея сивотата. Пееха птички, всичко се раззеленяваше, а моите очи станаха като на другите пичове. И после прещраках. Както споменах, бях счупил касетофона в дамаджаната на един чалгаджия. Пратиха ми моя касетофон по пощата с малко специални касетки. Сега чалгаджийчетата слушат изтъркани записи на „Орбитъл“, „ФСОЛ“ и „Продиджи“, а когато съм нервен, „Фронт 242“. Моите момчета от софийските улици са печени и се кефят, но ми е странно защо са се оставили да слушат такива лайна преди мен. Това си е доста вечен въпрос. Ако не харесвате селянията, защо, д’еба мама му, я оставяте да вирее и да мърда около вас? А?

Противодействам на скуката с постоянни тренировки. Козът ми, уви, свърши доста бързо, не съм от спестовните пичове. Събрах семенцата и ги набучих на една полянка близо до заставата. Може и да стане нещо. Тренирам яко карате, в постоянното повторение на познатите движения има една специфична празнота, в която няма време, а това страшно ми изнася в момента (по-скоро моментите). Имах няколко дребни „спречквания“ със старите тук, които не са от нашите. Изсвирих им любимото си произведение „Токата и фуга в до мажор за буркан в главата и кубинки в зъбите“ няколко пъти и постигнахме относително разбирателство. С шапкарите много не се занимаваме един с друг. Аз по принцип съм доста дисциплиниран от спорта и ми е много лесно да приличам на войник когато трябва. Няма отпуски и цивилизацията започва да ме напуска капка по капка. Добре дошъл в пущинака.

Работата ни е да се разхождаме, в повечето случаи с автомати на рамо, и ако се появи някой непознат, да му ебем маменцето. Имаме си куче - немска овчарка. Копелето има военен чин, но е страшен пич и вярно може да хваща хора. Пробвах го на едни рибари. Направо им разказа играта. Та ходим си ние насам-натам и ловим хора. За щастие това се случва много рядко, защото участъкът при нас е доста стръмен и тъпаците предпочитат да бягат към Светлото бъдеще на по-полегати участъци.

Иначе един класически ден, те всички са еднакви, минава по следния начин - всички (без тези, които са по бойни задачки) се събират на малкото плацченце пред заставата и командващият раздава нарядите за деня - кой е часови, кой патрул, кой да дебне на някой път, кой да е овчар (да, имаме овце, но ще се спра на тях малко по-късно). После всеки поема нанякъде и започва да се скатава и да не изпълнява поверените му задължения. Аз лично предпочитам да обикалям околността, невинаги където са ме пратили де, защото ме хваща страшен съклет и полудявам. Когато си изпълниш наряда, се прибираш в заставата, докладваш как всичко е спокойно и няма нарушения на държавната граница и после изчезваш някъде, като главна задача е „време да минава“. Повторението на този процес ден след ден е предпоставка за превръщането на всеки в призрак с военно-туристически характер, който лека-полека подивява и изперква.