Андрей Велков - Български психар

- Виж сега, пич, казах на жена ти, че е парцал, защото... е парцал.

И му набивам едно дясно кроше така, че цигарата му отхвърча на пет метра. И без това ще ям бой, нека поне не съм капо. Пичът залита, но не припада, което му прави чест, въпреки че е обяснимо с тази голяма глава без врат. Нямам възможност за втори удар, защото ме започват и аз се свивам на кълбо на земята. Не че това помага много, тези са про-та, а не някакви льольовци в казармата, и аз скоро губя съзнание. Събуждам се след известно време подпрян на един трафопост на тротоара, а колите ги няма. Хората ме подминават, все едно съм невидим. Точно за това учихме днес - за зараждането на гражданското общество в България. Явно се намираме в много ранна фаза от това зараждане, съдейки по реакцията на въпросното минаващо покрай мен общество. Тече ми яко кръв от носа, но май не е счупен. Имам аркада на лявата вежда, едното ми око се затваря и като цяло ме боли всичко. Тези момчета знаят как и къде да ритат. Хубав пердах са ми теглили, определено. Можеше да е по-лошо обаче, мисля си аз. Можеше да ме разходят в багажника и да ме закарат на Камбаните, но по-скоро Мутрата е направил демо на мацката си и не му дреме толкова, че да се занимава с мен. Това, че съм го ударил, може да е отдал на факта, че приличам на заклет почитател на Дейл Карнеги, и да го е приел за приятелски жест. Прибирам се вкъщи, измивам кръвта, мажа се обилно с „Троксевазин“, лапвам три аналгина и лягам пред телевизора. Това е ползата да тренираш бойни изкуства, вашите не се коркат, когато имаш повреди по лицето, защото са свикнали.

Ташакът на това да те опердашат не е в болката, а в чувството, че са те набили. Това е забавното в случая. Включват се древни инстинкти и механизми и в главата ти настава една елегантна буря, която е сложен коктейл от агресия, унижение, гняв, страх и жажда за отмъщение. Но както е казал великият български народ „Бой и ебане не се връщат“ и невероятното „Боят изгражда, не е като да разгражда“. Та седя си аз пред телевизора, гледам тъпи сериали и си държа пликове лед върху бушоните. „Да бях избягал“, „Да се бяха пробвали един по един“, „Тъпа курва“ и разни такива неща ми минават през главата. Иначе съм много в час и знам, че срещу тези маймуни нямам шанс, аз съм един, а те са поне няколко бригади и това е война, която не мога да спечеля сега и по този начин. Само ми е смотано, че шляканата мутреска си мисли, че ми е дала урок, и сега тържествува, а аз не мога да й покажа в каква грешка се намира. Нииищо, батко е злопаметен, ще дойде Видовден и за теб, курво.

Иначе е забавно да си гледам префасонираната физиономия. Винаги ми е било смешно колко крехко е човешкото тяло и как една елементарна тупаница може да те превърне в клоун. После разправят, че Създателят нямал чувство за хумор. Един готин бушон минава за около две седмици изцяло, с „Троксевазин“ - за седмица-десет дни. През това време ходя с малко големички за лицето ми тъмни цайси, когато излизам. На лекции не ходя, защото не искам да виждам онази девойка все още. Не знам дали няма да й счупя вратленцето, ако направи някоя победоносна физиономия. Взел съм си и болнични и си седя вкъщи, главно чета вестници, които са се натрупали последните месеци. Това е хубав начин да проследя какво се случва и чета хронологично статия след статия, като започвам отпреди три месеца. Мамата си джаса. Държавата ни май не се спуска по нанадолнището, а вече се е забила във водата и мощно шпори към забиване в дъното. Безработица, ескалираща инфлация и обезценка на лева, малоумно правителство без идея какво се случва, липса на здравна система, корупция на всички нива и най-актуалното за мен -тотална симбиоза на мафията с властта. Опаааа, аз къде съм тръгнал с идеализма? В тази държавичка, ако не съм бандит или част от антуража на властта, май имам проблем. Като гледам как се развива мачът, май не аз, когато завърша университет, а когато синовете или внуците ми завършат, ще има някаква оправия. Лошо, Седларов, лошо.

Бушоните ми минават, зарастват и пукнатините по опердашеното ми его. Пак идва пролет. „Някои хора пролет чакат, що не гризнеш този лакът“ - както са я възпели „Хиподил“. Отивам пак на лекции, мацката ми се подсмихва нещо, но аз я отебавам. „Отмъщението е ястие, което се яде студено и с люти чушки.“ Нещо обаче желанието ми да се образовам леко се е поизпарило, все едно мутретата са изгорили някое реле в главата ми с шутовете си, реле, което е отговаряло за сектор „Академичен идеализъм и сляпа вяра в бъдещето“. Започвам да виждам нещата в истинската им светлина.