Андрей Велков - Български психар

Влизам в стаята и се чувствам прекрасно. Всичко е истинско, цветно и се развива сякаш на забавен каданс. Вътре има две лелки зад две бюра, на стол до вратата седи един едър чичка с ей такава табелка „Охрана“ и най-хубавото е, че моята цел е доста лесно откриваема. На малко бюрце зад лелките са наредени кашончета, кутии от обувки май, които са пълни с пари, с кеш, с кинти. Аз съм сам в стаята, защото съм казал някаква глупост на хората зад мен на опашката от сорта, че трябва да изчакат пет минутки за „оправяне на системата“, и те са се вързали, защото съм им я казал убедително и кимайки. Та аз съм сам срещу един чичко и две лелки, които са единствената преграда между мен и кинтите. Подавам сгънатия вестник на чичето.

- Заповядайте, аз го изчетох - и се усмихвам.

Пичът изсумтява някаква благодарност, явно му е писнало на кура от висене, и се понавежда да вземе вестника, като по този начин си надява главата в мавашито ми, което съм изстрелял. Пада като отсечен от стола, а в следващата секунда аз с един скок съм върху бюрото на едната лелка. Тя ме гледа отдолу и има страшно забавно изражение, а цигарата е увиснала на устната й като залепена. Аз приклякам и суперелегантно й рязвам един десен прав в брадичката и тя заспива. Скачам на другото бюро и се надвесвам над колежката й, която си прави голяма услуга и сама припада, като бавно се свлича от стола си, спестявайки ми усилието да я нокаутирам. Мдааааа. Това се случва за три-четири секунди. Аз отварям ципа на големия си сак и започвам да изсипвам кашончетата с парите. Натъпквам ги хубаво, защото са доста. Шест кутии, пълни с надиплени банкноти и една наполовина. Закопчавам ципа на сака и с това е приключила фаза две на операцията. Остава ми само фаза три - изпаряване. Докато летя към вратата, виждам една интересна подробност - в ключалката отвътре си стои ключът, който аз вземам. Излизам от стаичката, с тялото си скривам вратата, която заключвам и с рязко движение чупя ключа в ключалката. После се обръщам спокойно и казвам бавно и уверено на младежа и девойката, които са първи на опашката: - Уважаеми колеги, дамите вътре помолиха да ви предам, че се нуждаят от десетина минути да систематизират информацията и да подредят бланките, защото е настанал хаос заради тази лудница. -„Колегите“ започват разбиращо да кимат. - Та, моля ви, изчакайте малко и после ще тръгнат по-бързо нещата. Успех ви желая - усмихвам се дружелюбно и бавно тръгвам към изхода.

Въпреки че вървя бавно, пулсът ми се е ускорил със стотина единици, но чувството е велико и неповторимо. Не съм се чувствал толкова жив от месеци. Адреналинът е голяма работа. Вече съм на улицата и се смесвам с минувачите. Тръгвам пеша по посока голяма спирка на тролеите наблизо, като, вървейки, смъквам очилата и шапката идиотка. Прибирам ги в един джоб на сака, а не ги хвърлям в кофите наоколо заради отпечатъците. Заставам на спирката на тролея. Почти веднага пристига един, аз се качвам и отпътувам в посока Сточна гара. От момента, в който влязох в стаята, до момента, в който се качвам в тролея, са минали по-малко от четири минути. Според мен лелките и чичкото ще се събудят след три-четири минути, а докато се оправят с вратата, ще минат още пет, докато звъннат и дойдат куките, аз вече ще съм в някой автобус, който ще ме отдалечава все повече и повече оттам. Пуши ми се зверски, но вече съм се обзавел с голям портфейл и ще мога да си купя цигари. Мои цигари с мои пари.

Някъде след час, час и малко вече съм си вкъщи и съм се заключил в стаята си. Имам си цигари, купил съм си и няколко бирички. Пускам си един албум на „Моби“ и отварям сака. Не изсипвам парите, а ги вадя малко по малко и методично ги броя и правя на пачки. След един час броене вече съм горд притежател на еквивалента на около петдесет хиляди долара. Скатавам пачките в шкаф под леглото и ги покривам с книги. Щипвам няколко банкноти и ги оставям в кухнята. После щипвам още малко, излизам и се смъквам в центъра. Там правя феноменален „тур де бар“, който приключва по обяд на следващия ден на „Лодки“, където съм финиширал с едни приятелчета и си говорим за Живота, Вселената и Всичко останало. Чувствам се супер добре и грам не ми се спи още. По някое време си тръгвам и на спирката на рейсовете към Квартала си вземам вестник. Пише за мен, казват ми „неизвестен извършител“. Определено смятам да си остана такъв.

Прибирам се и си лягам. Спя непробудно повече от шестнайсет часа, което е нормално, при положение че съм изпил над кило и канче твърд алкохол и без да броим бирите. На следващия ден ставам рано, пия кафе, после си събирам малко багаж, не че имам много вещи, на които държа, и след няколко часа вече съм горд наемател на семпъл, много спартански обзаведен апартамент, който се намира на една спирка от нас. Няма да предавам Квартала все пак, аз съм си локален шовинист.