Андрей Велков - Български психар

рядко и за десетина дни се счупвам от пиене на фрешове, витамини и минерална вода. През това време организмът ми се изчиства и аз мога след това да се мачкам с нови сили. Допушвам подобието на марихуана и поглеждам Иво.

- Ивайло, ти можеш ли да вземеш някоя кола покрай твоите хора от сервиза на далавера? Трябва да се придвижваме с нещо по задачките.

- Мога да намеря каквото искаш, само кажи марка и модел. Всичко живо внася коли от Запад и е пълно.

- Не ме интересува марка или модел. Ние няма да държим на лъскавината. Заеби ги мерцедесите и баварците. Искам да е нещо мощно, незабележимо и сигурно. Дори вземи две - едното да става и за планина, а другото да е по-градско и много обикновено. И да не струват много кинти, повтарям.

- Няма проблеми, амиго. Ще измисля нещо още сега.

Аз бъркам в един шкаф и вадя една пачка с пари, която му мятам.

- Смятам, че това ще ти стигне.

Той прибира пачката и се ухилва:

- Наистина ли не ти дреме какъв модел да са щайгите?

Аз му се ухилвам:

- Нали знаеш, никога не съм имал бензин в кръвта и не ми е пукало много-много за колите. По друг начин ми е вързана схемата в главата, по-други работи ме вълнуват.

- Ти си ебати психопата, брат ми, и винаги си си бил такъв, още от малък. Изчезвам и ще се върна със страшни машини. Като гледам тази бала, и ресто ще остане.

Той си глътва кафето и изчезва. Аз отварям една страшна книга, която си купих наскоро. Казва се „Играта на Ендър“ и е много добра. Разказва се за едни малки пичове, които са във военно училище и ги готвят за война срещу едни лоши извънземни, които преди това вече един път са ебали мамата на Земята. Та пичовете се трепят един срещу друг в симулирани битки, а главният герой е страшен пич и велик стратег. Чета няколко часа, когато от литературния ми транс ме изкарва супердосадно бибпкане на клаксон под балкона ми. Опитвам се да го игнорирам, но то продължава прекалено дълго. Аз излизам на балкона с доброто желание да нахраня абитурентите, но когато поглеждам към паркинга пред блока, виждам Иво и един друг наш съученик Мишо да седят гордо до две коли и да се смеят. Аз им махвам да се качват, Мишката също е наш човек от първи клас и може да му се има пълно доверие. Докато се качват с асансьора, аз разглеждам колите -едната е най-обикновен модел опел и е в класическо тъмносиньо, а другата е някакъв сив джип на „Нисан“, май „Патрул“, но не съм сигурен.

Пичовете влизат и се настаняват в кухнята. Иво бърка в джоба и ми дава няколко банкноти, които са останали. Аз и не се съмнявам, че ако има ресто, то ще стигне до мен, защото Ивайло е железен и на него може да се разчита винаги. Оставям парите на масата пред себе си и бъркам в хладилника, откъдето вадя три умрели от студ бири. Мишо не изчаква да се обърна, а започва:

- Брат ми, Иво загатна, че си тръгнал да правиш някаква схема, и искам и аз да участвам. Познаваш ме и знаеш, че няма да те издъня.

Мишката е напълно прав. Аз знам, че няма да ме издъни, и наистина го познавам добре. Освен това той бая години тренира самбо и е доста неприятен елемент, което си е плюс с оглед на бъдещата ни дейност. И той, и аз сме си ходили на гости в залите да се посборваме и няколко пъти ме е пускал на глава много неприятно. Аз също не съм му оставал длъжен де, дори един път му счупих няколко ребра, когато започна много да си вярва.

- Искам да знаеш, че много съм я закъсал. Наш’те ги съкратиха и двамата и на моменти буквално няма к’во да се яде у нас. Работа няма читава, знаеш как е. Ще съм ти изключително благодарен, ако ми помогнеш - продължава той.

Аз мълча известно време и се правя на сериозен. Иначе много ясно, че ще го взема, дори си мислех да му се обадя тези дни, но е още по-добре, че той дойде. Отпивам от бирата, поглеждам го в очите и му се ухилвам широко.

- Много ясно, бате. Вътре си... - Не мога да си продължа изречението, защото Мишката скача, стига до мен за нула време и ме вдига във въздуха. Самбистка радост, какво да го прави човек. Пуска ме все пак след малко и си сяда на мястото. Иво през това време не е спрял да се смее.

Аз също сядам и се опитвам да си поема въздух. Яко стиска това копеле. Отпивам от биричката могъщо и после вземам няколко банкноти от парите на масата и ги подавам на Мишо.

- Еми пичове, вече сме трима. Трябва ни още един, за да се спази мускетарският принцип. - В този момент всички се усмихваме, защото „Тримата мускетари“ е настолна книга на цялата ни банда от деца. Това е историята на нашето поколение, разказана с няколко думи - ние сме едни хлапета, израснали в условията на развития социализъм, мускетари и джедаи, които носеха пионерски връзки, биеха се с пръчки вместо лазерни мечове и шпаги, стреляха се с фишки, вместо с бластери. После всичко се промени и дойдоха реформите, мислехме си, че докато върви техният, на големите, преход и паралелно върви нашият, на децата, в който от момчета се превръщаме в мъже, нещата ще се оправят и ще заживеем по-добре в един свободен свят и всичко ще се е наредило точно като пораснем. Оказа се обаче, че за нас няма останали готини места след този велик преход и тези велики реформи и че хубавите места и неща са запазени за други хора с по-други родители, а също така се оказа, че свободата наистина беше дошла, ама бяха забравили да ни кажат, че е доста скъпа и че трябва да си я купиш.